Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя. Ето, на Своите длани съм те начертал; твоите стени са винаги отпреде Ми – Книга на пророк Исаия, гл. 49, ст. 15-16
В килията беше тъмно, влажно и мирише на смърт. Чуваше всякакви гласове, дрезгав смях, но най-силно се чуваха сивите им стъпки и тихо писукане в краката му. „Ще стана храна или за враните, или за плъховете!“. Гневното му лице не се виждаше в тъмнината, само черните му очи пробляскваха от някой случаен фотон, плъзнал се по шлема на стражата отвън.
„Борих се за тях, за тези неблагодарници… Когато ме хванаха, всички се скриха. Страхливци!“, процеди тихо през зъби. Обикаляше в тъмната дупка като ранено животно вече цяла седмица. Защо се бавеха проклетите римляни. Дочу от някакъв случаен разговор между стражите вчера, че империята се занимавала с някакъв самозван раби (от ивр. учител). Лъжецът твърдял, че е дългоочакваният Месия. Онзи, за когото пишат пророците. Изсмя се едва доловимо: „Няма месии, ако имаше, тази римска сган отдавна щеше да е напуснала земите на Юдея. Ние сме месията, ние трябва да се вдигнем, без нож няма да се отървем от поробителя!“.
„Мълчи, робе, скоро ние ще се отървем от теб. Ти си следващият“, силен металически звук изсвистя по решетките на килията му. Стражарят го беше чул.
Не каза нищо, само си представи как войникът се приближава до решетката, а той изважда кама. Ах, защо не е по-близо. В същия момент една картина като светкавица мина пред очите му. Всеки път се опитваше да я изгони, но през последната седмица в малкото часове сън, които имаше, винаги изплуваше едно лице. На младия легионер. Не трябваше той да умре, целта беше да стигнат до префекта. Момчето сигурно нямаше 18 години, по последните му думи разбра, че е гал. Знаеше как е думата майка на техния език. Тази дума още кънтеше в ума му.
Бял лъч светлина го заслепи и извади от тези мисли. „Излизай, викат те“, заповяда му намръщено стражарят. Чакаше този момент с нетърпение, но сега сякаш нещо не му позволи да се изправи веднага. Дали ще го разпънат. Казват, че можеш да останеш жив на дървото повече от ден. Страхът се плъзна в сърцето му като плъх и той безмълвно последва стражата. Колкото повече приближаваха външните порти, толкова по-силно чуваше огромна тълпа да крещи нещо в един глас. В началото не различаваше думите им, докато не чу името си. Крясъците бяха толкова силни, че от тях и от светлината му се зави свят. В този момент стражарят го изблъска към нещо подобно на човек. Клетникът беше покрит с пурпурно наметало. Само това успя да види, докато от ударната вълна не се строполи в краката на мъжа. На бледата му ръка, впита в каменния под, капна прясна кръв. Отново проблесна онази картина – младият легионер, топлата лепкава течност по пръстите. Той най-накрая призна пред себе си – беше убиец, обикновен, незапомнен разбойник. Не беше месия. Цялата тълпа крещеше името му с гняв, дори собственият му народ го мразеше. Виждаше го в лицата им, ненавиждаха го.
„Свободен си…, Вара̀ва“, тих глас надвика всичките крясъци около него. Повдигна глава нагоре, откъдето капеше кръвта. Никой никога не го беше поглеждал така. Не видя гняв или омраза. Две кротки очи се забиха в най-тъмната килия на душата му и не се обърнаха настрани с отвращение.
„Не чу ли прокуратора? Върви, помилван си“, грубата ръка на стражаря го вдигна рязко и изблъска по стълбите, откъдето охраняващата войска го пое и хвърли в тълпата. Потъна в море от гневни викове и грозни лица, но виждаше само тези две очи, които му казваха: „Свободен си, Вара̀ва“. Свободен от вината за кръвта, от миналото, от смъртта. Който погуби един живот, погубва всички хора според писанията. Който спаси само един живот, според писанията, спасява целия свят – така учеха законниците. Днес той най-накрая разбра тези думи. И заплака.
*Не казвам, че Вара̀ва е мислил точно това. Казвам, че Иисус ни обича точно толкова.
