Да си намериш работа е истинско предизвикателство. Понякога попадаш не на работодател, а в капан на робовладелец. В процеса на търсене се натъкваш на толкова интересни хора и места, че някой ден мога да напиша книга. Тъй като днес дневниците са на мода, мога да реша историите да ги нарека тривиално "Дневниците на едно момиче, което търси работа", защото не съм нито истинска блондинка, нито леко момиче и толкова опит за споделяне нямам.
Шегата на страна! От опит ще кажа, че за да си намериш работа, трябва да имаш образование, да знаеш поне един език (английският не го броим, защото е задължителен), да си работил на няколко места и да можеш бързо да се приспособяваш. Никой не иска да те учи, защото иска от теб като започнеш, веднага да влезнеш в час. А това няма как да стане! Освен това, дори да можеш всичко това, заплатата, която ти предлагат, е прекалено ниска и понякога не може да ти покрие дори разходите за храна и транспорт. Как се живее с 400 лв. на месец, например? Дори да започнеш, се получава следната ситуация: шефът лъже, че ти плаща, а ти лъжеш, че работиш. Всеки си казва: За тези пари толкова. И накрая никой не е доволен.
И за да не ми кажете какви са тези глупости, за които ми говориш, ще разкажа нещо интересно. Всички прилики с реални лица и събития не е случайна. В XXI век попаднах на следната абсурдна ситуация. Започнах работа в рекламна агенция. Условията бяха добри, а офисът в 3-етажна луксозна къща в софийски квартал. Учудих се, че работното ми място ще бъде в такава модерна сграда. Сякаш беше не на място, обградена от стари блокове и занемарени зелени пространства. Запознах се с шефа, който се държеше с мен като мутра от 90-те. Набързо ми обясни какви ще бъдат работните ми задължения и как трябва сама да докажа какво мога, но в много кратък срок (разбира се, неплатено обучение). Каза ми: "Утре ела и ще те видим за какво ставаш". Не пропусна да ми отбележи и, че в офиса всички са едно семейство и не допускат никакви интриги. Да призная, не очаквах, че са си толкова близки.
На следващия ден започнах работа. Обясниха ми, че работното време е от 9:00 до 18:00 часа, но трябва да отида най-късно в 8:30 часа - така и направих. Ранното пристигане е необходимо за социализирането в офиса. Направи ми впечатление, че там работят само жени. Имаше само едно момче, изключвайки шефа и брат му, и около двайсетина девойки. Работата беше много, но доста интересна. Трябваше да се пишат рекламни текстове за компании, които си бяха платили за целта. Повечето момичето работиха в кол центъра, имаше ИТ специалисти и автори на съдържание.
Изведнъж както си работихме, се появи шефът. Събра ни в една зала и се оказа, че ще ни покаже как се чистят бюрата. Имахме открит урок! Показа посоката и точния парцал, с който да избършем праха от работното ни място и как да бършем обувките си преди да влезем вътре, за да не внасяме сняг и мръсотия. Нарече ни мърли и че трябва да знаем как да поддържаме чистотата и реда на работното си място. Тъй като ми беше първи работен ден, реших да попитам колежките дали този тип "обучение" е нормална практика при тях. Те ми отговориха с половин уста, че има график за чистене. Прахосмукачка се пуска всеки ден, а тоалетните се мият – веднъж в седмицата. Запитах се: Аз като чистачка ли започвам работа? Нормално е да поддържаш ред и чистота, но да миеш тоалетни? Освен това беше строго забранено да държим каквито и да е лични предмети на бюрото. На мен ми направиха забележка за химикалката. Опасяваха се да не остави мастило по бялото бюро.
Оказа се, че това не е единственият проблем там. Във всяка стая имаше по един доносник. Той трябваше да казва на шефа дали водим лични разговори, колко пъти ходим до тоалетна и дали пием кафе. Клюкарката в моята стая седеше до мен и аз чувах как докладва всичко. В задълженията ѝ влизаше да следи дали някой закъснява за работа и дали си пипа телефона. Никой не ми беше казал, че глобата и за двете провинения е 20 лева. Тя записваше кой кога е влезнал в стаята – до 9:05 санкция няма, но за 9:06 – да.
Освен това къщата е заключена през целия ден. Навън може да излезеш само в обедната почивка – от 12 до 13 часа. Когато попитах защо ни заключват, шефът ми каза, че го прави, за да не ни изплаши някой човек. Никой не можел да закача момичетата му. Ако не дай си Боже стане пожар, девойките му ще умрат защитени.
В тази фирма се работи в постоянен стрес. Шефът постоянно повтаря: "Ако не съм аз ще умрете от глад" и "Без мен ще бъдете на улицата". Повечето момичета там са самотни майки и хора от провинцията. В София нямат нито семейства, нито приятели. Разчитат на заплата и затова се страхуват да напуснат. Затова търпят! Независимо, че заплатата не е такава, за каквато са се разбрали. Там не плащат нито за официалните празници, нито болничните. Шефът каза на едно момиче, че това е частна компания в София, а не държавно предприятие в провинцията и затова получаваш пари само, когато си на работа. За опитите да станеш нещо повече от работник в тази фирма, не искам и да споменавам.
Безумията бяха много и не мога всичко да разкажа, но грозната истина е, че тази история е реална. Кой им позволява на тези хора така да се държат със своите подчинени? Как могат да заплашват и да манипулират млади момичета? Законно ли е да работиш под ключ? Къде е държавата в този случай? Има хора, които търпят всичко това и не смеят да напуснат. Те смятат, че за да работят и живеят в София, трябва да търпят. Те са манипулирани, но не знаят това. Всеки ден им се втълпяват безумни твърдения, които те приемат за истина.
Съвсем случайно тези дни попаднах на репортаж за въпросната фирма. Оказа се, че клиентите им също са рекетирани. Получават пратка по "Еконт" с наложен платеж за услуга, която самите те никога не са желали. И тъй като сумата не е голяма, много от тях си затварят устата. Платили пратката, те вече няма какво да направят.
Навярно в тази история много хора ще познаят себе си. Това е истинска история от нашата съвременност. За съжаление, много български работодатели се държат към подчинените си като към роби, а не работници. Но виновните сме ние – тези, които търпим.
