Да погледнем отново към Господнята молитва “Отче наш”. Това е темелната молитва, дадена ни лично от Божия син Христос. В нея се казва: “… и прости нам дълговете ни, както и НИЕ ПРОЩАВАМЕ на нашите длъжници”.
“Ние прощаваме” – това е особеният момент. Това са единствените слова, които не измолват, не просят, не са пожелателни. Ние славим и молим Бога да се свети Неговото име, да дойде Неговото царство, да бъде Неговата воля; да ни даде насъщния хляб и да ни прости дълговете; да не ни въвежда в изкушение и да ни избави от лукавия. Но не Го молим да прощаваме на длъжниците си, а декларираме, че неизменно го правим. Тук няма молитвеност, а реалност. Житейски факт. Констатация.
С други думи, Прошката е естествено човешко състояние.
Оттук следва и огромната отговорност, когато казваме “Отче Наш”, всъщност да казваме Истината. А не когато се молим на Бога, да Го лъжем, че прощаваме на нашите длъжници.
Евангелското четиво на днешната Неделя Сиропустна започва така: “Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.” (Мат. 6:14-15)
Какво по-нормално от това!?
Св. ап. Петър пита Христос: “Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?" (Мат. 18:21). Юдеите под закона имали готовност да прощават тъкмо до седем пъти. Но Божият Син и Сам Бог, който дойде да изпълни и да надгради закона, да изкупи и обнови човека, отговаря: “не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем." (18:22). Което ще рече …
ВИНАГИ.
Винаги да прощаваме на хората, за да сме завинаги с Бога.
Наистина ни се струва странно как така да прощаваме всичко и всякога на длъжниците си. Но нима ние, досущ както те нас, не обиждаме, не оскърбяваме и не огорчаваме Бога с греховете си - мисли, думи и дела?! Разликата е, че ние го правим постоянно.
И Той винаги е готов да ни прости. Но ние готови ли сме да простим?!
Едно от чудесата на Вярата, която за мнозина изглежда ирационална и абстрактна, е нейната вътрешна, изящна и смислена логика.
Това е логиката на любовта. Христовата любов.
