Събуждам се на тази прашна пътека, където последно е минал Спасителят от втори пост, и то миналото лято. Казват, че бил тъжен. Търкам очи и събувам обуща. Между Морето и Езерото. Между Соленото и Сладкото.
Обичам да тичам през глава през кипналата пяна и табаните ми да оставят дълбоки следи, в които планктонът ще живее своя живот. Да се гмуркам в подводния свят и да чувам Дишането на Света. Да се излягам по гръб и да наблюдавам гъбясалите си палци – ето ме, възрастен човек, който почива на морето.
Нормалността е спирка по Пътя.
Сетне тичам през пътеката на другата страна и пия сладка вода, коленичил на ситните остри камъчета на брега, които чертаят на капачките ми второ детство и девство. Намазвам се с кал, за да лекувам белезите от пътуването. Влизам на дълбокото и пикая, защото всички го правят.
Да, обичам да съм тук на морето, защото езерото е зад гърба ми. Соленото и Сладкото. Едното следва Другото. Но пък солта задържа водата в тялото и човек не се обезводнява. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? А от друга страна много сладко не е полезно. И също се умира ...
Най-добре ми е на Пътеката. Между Соленото и Сладкото. Между Морето и Езерото. А и освен всичко, там никой не пикае ...
Вървя и искам, много искам, да срещна Спасителят от втори пост, за да си поговорим човешки. Ще му кажа, че има хубав бански. Ще му кажа още, че миналото лято сам си бях виновен, задето влязох на дълбокото и не съобразих мъртвото вълнение.
И ще му простя.
