Светът бе някак си запустял в особената меланхолия на тази най-обикновена февруарска вечер. Меланхолия, която не предполагаше нищо добро. След поредния телефонен разговор той избърса сълзите си, вдиша и издиша няколко пъти дълбоко, и едва тогава осъзна реалните измерения на ситуацията – беше останал сам на този свят, напълно сам. Не за първи път, но може би за последен.
Всъщност, ситуацията не беше нова за него, но въпреки това се уплаши. Нямаше образование и работа, в джоба му се въргаляха цели пет лева, а времето неумолимо изтичаше като пясък между пръстите му. Излезе навън и се разходи – надяваше се, че вятърът ще проясни мислите му, че ще му помогне да започне да организира хаоса в главата си. Напразно.
Върна се в стаята и се отдаде на тежките си размишления. При него те често бяха съпровождани с немалко количество алкохол, особено в късните часове на деня. От известно време обаче той избягваше да го употребява, защото съзнаваше, че това с нищо не му помага, а само му вреди – предпочиташе да бъде трезвен и депресиран, отколкото пиян и депресиран.
И все пак наля уискито в познатата чаша. Загледа се в нея и осъзна, че не може повече да проявява слабост и да се самозалъгва, защото животът му така или иначе отдавна бе станал на парчета. Не отпи. И след няколко минути погледна на въздържанието си като на най-голямата си победа напоследък – нещо, което не беше никак трудно с оглед на постоянните поражения.
По принцип обичаше да контролира нещата, да постига успехи, да бъде силен в трудните моменти. Умееше да се справя с реалността такава, каквато е. Но всъщност, сега му бе писнало именно от всичко това. От онзи кръговрат, в който се сгромолясваш, започваш да се съжаляваш, озоваваш се сам на дъното. Хората могат да ти показват пътя нагоре, но те не могат да го извървят вместо теб.
А пред теб и в теб е мрак. Същевременно имаш чувството, че светлината е много по-близо, отколкото някога си предполагал. И въпреки, че не можеш да достигнеш до нея веднага, започваш леко да се надигаш от пепелта, да вървиш напред. Точно тогава, когато си мислиш, че си преодолял болката и страданието, че си излязъл различен от битката с тях, животът те сритва отново, за да ти покаже кой е шефът. И ти пак си в изходно положение, докато цялата история не започне да се повтаря…
На сутринта, след като цяла нощ не бе мигнал, и главата му пулсираше от мисли, той реши, че повече не може да продължава така. Трябваше по някакъв начин да се справи със себе си. И тогава осъзна, че именно в този миг е истински щастлив – може би човек трябваше да няма какво повече да губи, за да изпита подобно чувство. Да, сега уж нямаше нищо, но в действителност имаше себе си, беше здрав и способен да се бори.
За първи път от много време насам се почувства истински свободен. Той вече знаеше, че би предпочел понякога да губи и да се наслаждава на момента, отколкото винаги да печели и да бъде нещастен.
И животът му отново придоби смисъл в едно най-обикновено февруарско утро.
