Животът в България не е лек, но и ние сами не си го правим по-поносим. По един дълбоко вкоренен навик сме свикнали да се оплакваме от битието, от всичко, което е българско. Така копаем още по-дълбоко ямата, в която сме стъпили. Автоматично приемаме, че всички са ни виновни, имаме чувството, че сякаш всички ни бутат надолу и колкото и да искаме да издрапаме нагоре, целият свят се изправя срещу нас.
Да, наистина от години живеем в постоянна криза, а чувството, че спасителното дъно е някъде под краката ни и следователно все някой ден ще можем да се оттласнем от него, отдавна е безвъзвратно изгубено. В същото време все някак успяваме да оцелеем, но по пътя на оцеляването някак забравяме радостта от простите неща. Забравяме да търсим доброто и се вторачваме в лошото.
Стане ли дума за това наше качество, винаги си спомням за един овчар.
За пръв път се качвах към село Лещен в Западните Родопи. Бях тръгнал натам пеша от село Огняново. Пътят минава през дефилето на една река, а после пътеката се извива нагоре към самото село. Бяха ми обяснили пътя и все пак по време на тази разходка не бях срещнал жива душа. В подобни случаи човек неизменно бива нападнат от съмнения – дали не съм се отклонил, как ще стигна и ще стигна ли изобщо до мястото, към което съм се запътил.
Когато забелязах първите къщи, ме обзеха спокойствие и радост. Ето, не се бях заблудил, бях се добрал до селото и скоро ми предстоеше за пръв път да посетя галерията на поета Борис Христов и да му предам поздравите на един общ литературен познайник.
Вече се намирах почти на асфалтовия път, когато срещнах овчаря. Беше нисичък и слаб човечец, облечен съвсем просто. Овцете пасяха наоколо, а той стоеше, пушеше и ги наблюдаваше. Поздравих го, той отвърна и се заговорихме.
Разговорът ни започна типично по български. Овчарят започна да се оплаква от ужасяващото българско битие, от обезлюдяването на селата, от масовото бягство на младите. Може би разговорът щеше да продължи в тази посока, ако не бях споменал, че свиря на китара. Оказа се, че овчарят свири на кларинет и той трескаво започна да разправя какви концерти организирали в местността. Как той навремето свирил с една група по заведения. След това се впусна да ми обяснява за кларинета си, който бил специално поръчан от Америка.
И бум. Той назова неговата цена, която беше няколко хиляди.
Разговорът рязко пое в съвсем друга посока. Овчарят започна да твърди как той всичко си имал, на него нищо не му трябвало. Живеел добре, нищо не му липсвало. Но се притеснявал за нас – младите. Той дори имал план да отваря заведение в съседно село и било само въпрос на време. Всъщност бил щастлив от живота си. После ме покани някой ден да му отида на гости, записах му името в един тефтер, който вероятно се намира на рафта на бюрото ми. И никога повече не се видяхме.
Оттогава, когато се започне с обичайното оплакване, си спомням за овчаря. И знам, че в голяма част от случаите просто трябва да напипаш правилната тема, която да отключи положителното. Както се случи с кларинета и музиката в този случай. Е, невинаги я откривам, но знам, че я има. И това е нещо.
Нека си мислим и за доброто. Нека се вкопчваме в надеждата. В противен случай наистина всичко е загубено. На мен не ми се иска да вярвам последното. Въпреки нерадостното настояще, бъдеще винаги има. И от нас зависи какво ще е то!
