Беше любов от пръв поглед. Дори повече. От първия мирис, от първото чуване на гласа й вече знаех, че това е Тя. Мислиш си, че си изпуснал завинаги своя влак. Че никога няма да я намериш. И ето, отиваш на клуб. Тя ти се усмихва и животворно шило за лед нежно промушва сърцето, мозъка, слабините ти. Нещата всеки момент ще потръгнат. Един момент. Тя се натъжава.
- Какво има? – питаш я притеснено, докато се молиш да не е измислила причина да те отсвири.
- От Перник съм.
- И какво? Няма да се плашим, я!
Тя се успокоява, разговорът потръгва и докато осъзнаеш какво точно става, вече сте заедно. Сърцето ти се превръща в коледния оркестър на Виенската филхармония.
Първият месец е приказка. Трудно ви е да се разделите дори и за миг. И с всяка минута става все по-хубаво и по-хубаво. А начинът, по който тя казва „л”, съвсем те разтапя. Е, наистина доста псува. Тоест без прекъсване. Но дори това не те дразни. Кара да я заобичаш още повече. А какво чувство за хумор има? Опасна работа!
Е, налага се да правите компромиси. Продаваш Тойотата, защото тя се чувства най-удобно в голф. Тя видимо страда в София. Споделя ти, че е свикнала да живее в най-хубавия град в България, Перник, и София нечовешки я потиска. Като се замислиш разстоянието не е голямо и всеки ден можеш да се мяташ до офиса с голфа. Правиш я най-щастливата жена на света. Заживявате заедно в Перник.
Още през първата седмица, докато се прибираш късно вечер, една трупа перничани те причаква и ти се нахвърля. Бил си тъп софийски кестен. Как си позволяваш да им отмъкваш перлата на Перник? Всичко завършва с няколко шева в спешното, а твоето пернишко момиче горчиво се разридава.
- Ако искаш да се върнем в София?
- И дума да не става! Искам да си щастлива!
- Аз пък искам да си жив!
Две седмици по-късно перничаните отново ти скачат. Но става чудо. Тъкмо са ти разбили носа, когато твоето пернишко гадже изскача отнякъде. В ръката си размахва странен предмет, който ти не успяваш да идентифицираш. Без да се колебае тя разбива главата на един от нападателите и те хукват да си спасяват кожите.
- Какво размахваше там? – питаш я, а тя те хваща за бузите и те целува страстно.
- Глупчо! Това беше винкел.
В сряда вечер те очаква вкъщи с вкусна вечеря и подарък. Разопаковаш трескаво кутията и откриваш вътре един винкел, който тя е декорирала със синя панделка.
- Вече си истински перничанин – поздравява те тя. – Честито!
Следващия път, когато те нападат, си сам, но без никакво колебание надигаш винкела и го размахваш застрашително. И изведнъж вече си техен човек. Излизате през седмицата. Гледате мачове на „Миньор Перник” и съдбата, която ви е отредила да сте от вечно падащия отбор. Перничаните не са лоши хора, страшни пичове са!
Твоето момиче си пада доста нервно. Броени секунди й трябват, за да хване метлата при всеки намерен повод, а на нея само й дай да си търси поводи. Избухванията й се засилват прогресивно. В началото тя си го изкарва с думи, тряскания на врати и чупене на чаши. Но малко след преместването в Перник за пръв път ти удря шамар в яда си. Веднага й прощаваш. Иска ли питане? За нея си готов на всичко.
А тази вечер както си бърборите, изтърсваш някаква чутовна простотия и огънят блясва в очите й. Тя посяга към винкела и те праска с всичка сила в главата. Две-три секунди по-късно изпада в истерия и те прегръща силно. Само че така те е ударила, че нищо чудно някаква част от мозъка ти да е излязла от черепа ти да подиша чист въздух. Сигурен си, че умираш. Как да й се разсърдиш? Че всички ще умрем, това е ясно от раждането. Не е кой знае каква новина. Но ти умираш в ръцете на любимата си. Истински щастливец!
- Обичам те – казваш й, а тя се разревава още по-силно.
Опитва се да каже нещо, но нищичко не й се разбира.
- Горе главата! – усмихваш се едва-едва. – Всичко ще е ток и жица!
Искаш да й кажеш още толкова неща, но точно в този момент умираш. Превръщаш се в страничен наблюдател. Издигаш се над покъртителната сцена и следиш развитието на ситуацията с интереса на дете в цирк.
Тя изтърчава до дивана, вади мобилния си телефон от чантата и се обажда на Бърза помощ.
От другата страна й отговаря млад мъжки глас:
- А! Ти ли си?
- Да!
- Пак ли?
- Пак.
Мъжкият глас избухва в смях.
- Леле! Страшна си! Честно. Плаша се. Като по часовник. Всяка година по един…Както и да е… Виж… За пореден път ти казвам… Зарежи ги тия балъци, софиянците. Кестени с кестени! Намери си някой перничанин и живот ще си живеете. Ние носим на бой с винкели. Няма да ти умираме в ръцете като някакви лигльовци, я!
- Но аз всичките ги обичах – разревава се отново тя.
