Песента по текст на Любен Каравелов е една от най-известните български песни. Песен, която запяваме често, когато сме в компания. Понякога дори когато сме сами. Песен, която пеем на чужденци, докато се опитваме да им обясним как природата е едно от най-забележителните неща в нашата родина. Как на толкова малка територия имаме толкова разнообразни планини? Великата Рилска пустиня, каменистият Пирин, неповторимите Родопи, Балкана, Странджа… А когато навлезем в гората, ех… Тогава ни обземат спомени. Тогава сякаш душата ни се пречиства. Тогава…
Тогава забелязваме повсеместната сеч.
Сече се най-вече незаконно. Изсичат се нови пътища, по които камиони извозват дърва. И няма кой да ги спре. Преди време имаше случай на набити хора, които подали сигнал. Всъщност малко са тези, които са готови да действат. Особено тези, които работят в тази система. Малко са, защото знаят срещу какво се изправят и как рискуват да им се случи някоя случка.
Ако видите кадри на някои планински райони, снимани отгоре, просто ще се изплашите. Гората оплешивява. Проблемът редовно се коментира по медии, телевизии, а най-вече – из хорските усти. И по традиция нищо не се прави. По форуми и медии за нерешаването на този проблем съвсем неоснователно биват обвинявани екологични организации с аргумента: „Там има сеч, защо не направите нещо?” Реалността е, че екологичните организации имат малки екипи и често не могат да поемат повече работа от това, с което се занимават. А да си природозащитник днес никак не е лесно – повечето медии те обвиняват за враг на народа, защото искаш да запазиш някой природен парк, което автоматично означавало, че си срещу туризма. Но това е тема за някой друг текст, доколкото виждам скоро ще има поводи и за това да се пише. В същото време българинът уж милее за природата си… Да… Уж…
Нелегалната сеч продължава, а ние продължаваме да пеем за гората. Институциите бездействат, но сме навикнали на бездействащи институции. На държавни органи, с които човек трябва здраво да се разправя, за да си свършат работата. А в крайна сметка първото, което обичат да правят, е да изкарат потребителя виновен.
Един приятел преди време си купи много малка къща в едно балканско село. Къщата се намира извън селото сред гората. Както тъжно заключи той две-три години по-късно, мислил си, че така ще избяга на простотията, а така се озовал в сърцето ѝ. С други думи – озова се насред незаконна сеч.
Опитва се да подава сигнали. Да говори с хората от селото. Дори влезе в директен сблъсък със секачите. Подхвърляха се заплахи. Подаваха се нови сигнали. Резултат – нулев. Всичко, което му остана от тази работа, е одобрението на половината село и омразата на другата половина.
Междувременно същият човек реши да стане председател на читалището на селото, което се използваше за пиянски сбирки. С аргумента да се развива някаква културна дейност. Да се правят концерти, четения и прочие. Събра гласове от приятели и от хора от селото. Намери 5000 книги дарения за библиотеката на читалището и тъкмо тръгна да прави нещо, онези от селото, които го мразеха, направиха няколко нови събрания и го изхвърлиха от читалището.
Така незаконната сеч над селото продължава, а продължават и пиянските запивания с подобаваща за целта музика в сградата на читалището. Единствената разлика сега е, че тези, които се върнаха в читалището и които подкрепят и печелят някой и друг лев от незаконната сеч, месеци наред звъняха на приятеля ми по телефона. Причината? Да си вземел петте хиляди книги обратно, защото не им трябвали.
А последния път, когато минавах оттам, някой беше спрял неизменната чалга и те виеха именно "Хубава си моя горо".