Разтворих буйните храсти отпред и онемях. Пред очите ми се разкри кипящ бял водопад, сурнал се от десетина метра височина. Около него – малък вир с бистра вода - колкото да бъдеш щастлив. Пуснах бързо раницата, която потъна във високите треви, и изух обувки и дрехи, докато вървях към водата. Беше ледена. Понаплисках се, за да нагодя нейната температура с тази на тялото ми и въпреки това, когато легнах напред, сякаш се чу “пссс” …
Лежах по корем в плиткия вир, а пръските на стихията кацаха благодатно върху гърба ми. Сладко бягство от шума на града. Тогава през прозрачната пелена на водопада забелязах нещо. Станах, преминах с радостен вик под водната завеса и се озовах пред почти перфектно объл камък, изникнал като голямо древно цвете всред басейна. Отзад мокрите скали мълчаха.
Седнах на камъка с гръб към тях и с лице към пръскалото. Можех да протегна ръка и да събера течен живот в шепата си. Можех да се понадигна и да положа глава под леденото течение. Сякаш Самият Бог беше поставил този камък на това вълшебно място.
Беше го сложил тук за мен.
Вдигнах очи и видях две небеса. Едно, което изтичаше пред мен, и друго, което си стоеше синьо, макар и в обърнат надолу съд. Чувах песента на птиците и вятъра в клоните.
Тогава усетих особена грапавина под табаните. Погледнах надолу. Видях белите си крака, косъмчетата-змийчета, които се рееха свободно под водата, облите камъчета, по форма досущ като онзи, на който седях, но значително по-малки… Във всички посоки се стрелкаха пъстроцветни рибки като непослушни бижута. Но нещо ме дразнеше по възглавничките. Отместих крака и се наведох. Видях месингова или пък бронзова плочка, нещо като миниатюрен постамент, занитен незнайно как за самото дъно, а на него с релефни букви пишеше: “Този водопад е дарение от фондация "Америка за България”.
