- Говори токийската полиция! Пуснете я!
Хеликоптерът се снижи още малко към покрива на хотела. Той я стисна още по-здраво. Нисичкият полицай в синя униформа отново вдигна мегафона към устата си.
- Молим ви, господине! Недейте! Пуснете я на земята!
Как да им обясни, че ръката не му се подчиняваше и просто не искаше да я пусне? Съзнанието му кристално ясно осъзнаваше, че трябва да я пусне, но просто не искаше. Ръката му водеше някакъв свой собствен живот. Дробовете му също.
- Господине! Недейте така! Пуснете я и няма да имате проблеми! Няма дори да ви задържим! Няма да ви напишем и глоба. Просто искаме това да приключи възможно най-скоро!
Да, но не ставаше. Опита се да каже нещо, но напрежението здраво беше стиснало гласа му. Изквича тихо. Страхотно, няма що, каза си, не стига всичко друго, ами и това. Опита отново, но този път от устата му не излезе дори квичене.
- Господине! Какво правите, господине? Недейте.
Той я вдигна към устата си и я докосна плахо с устни. Беше страшно вкусна. Може би това беше причината за тоталния отказ на тялото? Вътре в себе си той не искаше да се раздели с нея. Искаше да прекарат възможно най-дълго от и без това отдреденото им кратко време.
Хеликоптерът се снижи и сега полицаят му говореше очи в очи.
- Защо го правите, господине? Добре знаете, че това е тотално недопустимо и неморално! Що за човек сте Вие? Как изобщо бихте могли да си го помислите?
Ами как? Ето така. Противно на всякаква логика той отново я поднесе към устните си. Да, тя беше просто невероятна! Още когато пристигна на летище той ги забеляза и беше сигурен, че са прекрасни. Интуицията му не го беше подлъгала. Дори повече. Бяха повече от прекрасни. Бяха просто неповторими.
- Господине! Даваме ви последен шанс! Пуснете я бавно на земята!
Той се усмихна. Цигарата и без това беше свършила. Той я хвърли на земята и се усмихна.
- Благодарим Ви, господине! Това беше наистина мъжка постъпка!
Той не знаеше дали постъпката му е мъжка, или не. Но знаеше, че японските цигари са почти толкова хубави, колкото японските жени.
