"Чухте ли новината? Бай Ганьо се върнал от Европа! Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз... като нищо..."
Тези думи на Алеко Константинов от фейлетона "Бай Ганьо се върна от Европа" отпреди повече от столетие звучат стряскащо актуално и в днешно време. По всичко личи, че от края на XIXв. насам, а сигурно и от по-рано, има три типа българи: онези, които заминават "по Европа" и са готови да вършат всичко, включително да мият чинии и да берат ягоди, за да останат на запад от Изтока; онези, които от чист неподправен патриотизъм или просто липса на финансови средства не са направили същото и плюят по първите; и онези, които вече са "видели свят" и се завръщат в родината, за да я "оправят". В който и смисъл да използват това понятие.
Адмирации, разбира се. Кой би искал да отпрати образовани и интелигентни млади хора, които са получили обучение навън и сега се завръщат в бащината къща, подобно на Дебеляновия странник? Вместо смирението на блудния син от "Скрити вопли" обаче придобилите европейски манталитет нашенци демонстрират необосновано самочувствие и отявлено презрение към всичко българско, сякаш това, че са били "по Европа" ги прави нещо повече от останалите прости невежи, обитаващи пространството като една човешка длан между "Капитан Андреево" и "Дунав мост".
Дали тяхното завръщане се дължи на действително желание да подобрят положението в България, или на неуспешна реализация в чужбина, значение няма. Важното е, че фрази като: "Ама тука така ли работят институциите?" и "Европейският съюз се отнася към нас меко казано снизходително!" стават неизменна част от техния речник и напомнят на Бай-Ганьовото: "Ех, Пратер, Пратер...". Веднъж зърнали Пратера, Европейския парламент или дори Пикаещото момченце, дошлите си от Европа се издигат над своите сънародници и ги поглеждат отвисоко, сякаш изкачили самия Мон Блан (така, де, може и да са го изкачили наистина, за справка им вижте фейсбука).
Няма нищо лошо в това да получиш добро образование зад граница и след това да пренесеш опита си в родната страна. Поведение като гореописаното обаче разкрива, че не само никога не си напускал Ориента в духовен план, но и дори си го разнесъл по света. Тъжно. Така че, за да избегнете смехотворни ситуации като онази, в която се озова Митко Бербатов преди години, когато, напускайки националния отбор, заяви, че ще се върне "да ни оправи футбола", не възкликвайте "Ех, Пратер, Пратер...", всеки път щом минете покрай ремонта на НДК. Новите плочки пред Двореца на културата не го заслужават.
В заключение бих искал да изразя искреното си възхищение към хора, придобили познания и разширили успешно своя кръгозор в чужбина (независимо дали става въпрос за Европа или друг континент), които, въпреки изкушението да останат в едно добре уредено общество и да имат по-висок стандарт на живот, са предпочели да помагат за напредъка на страната си. България има нужда от вас. Смятам обаче, че бихме постигнали много повече, ако в чисто европейски дух преодолеем различията помежду си и заедно мобилизираме усилия, идеи и действия, за да направим своята държава едно по-добро място.
