„Ходещ найлон – това съм аз”, мислеше си той, оглеждайки почти прозрачната си кожа на следобедното слънце. В тази констатация нямаше нищо горчиво или негативно, беше приел идеята, че няма да стане по-бял или черен от това, което е. На моменти се разглеждаше, сякаш е страничен наблюдател или иманяр, попаднал на находка. Днес беше един от тези моменти.
Докато вървеше бавно по тротоара, можеше да се наслади на залеза. Слънцето така и никога не му стана приятел. Кожата и очите му не го понасяха, а той точно затова го обичаше. Септемврийският вятър рошеше снежнобялата му коса, а светлината я правеше да изглежда като пламък върху главата му.
„Горящ найлон” – помисли си. Стана му забавно и се усмихна напълно неразбираемо за някои от уж разсеяните любопитни минувачи. А имаше дни, в които такива мисли не му бяха забавни. Като например времето в гимназията, когато съучениците му колекционираха паднали косми от косата му и обясняваха с кикот, че носят късмет. „Май трябваше да им кажа, че това важи за крайниците, не за косата. Или може би не” - помисли си отново и пак се усмихна. По китките му още стояха белезите от онези години.
Беше малък, беше отчаян, мразеше се, мразеше ги – смъртта не беше опция, а необходимост.
Спомни си как, когато кървеше обилно в банята, майка му влезе с трясък през заключената врата. Бледа почти колкото него, здраво стегна китките му с парцали, после хвана лицето му с ръце, вдигна го към своето и му каза почти шепнешком: „Ти си най-красивото нещо, което съм виждала. Ще ми отнемеш ли тази гледка?”. Прегърнала го на пода в банята, тя повтаряше тези думи отново и отново, докато линейката не дойде.
Тогава реши, че няма да й отнеме тази гледка. Реши да не бъде малък, отчаян, реши да не ги мрази. Едно нещо, обаче, не се промени. Мразеше себе си.
Не с онази омраза, която изгаря, а с тази тихата, равнодушната. Тя го караше да се поглежда всяка сутрин в огледалото и да си казва: „Добро утро, Каспър!”. Тя го караше да отбягва милата колежка от съседната сграда, да отбягва децата в парка, да не използва градския транспорт. Той никога не повярва на майка си, но я обичаше повече от смъртта.
Днес всъщност се навършваха три години, откакто тя отиде на Небето, за което толкова му говореше като дете. Странно колко добре се чувстваше въпреки датата. Пресече улицата, замислен над последните ѝ думи: „Един ден Бог ще ти покаже колко ценен си всъщност”. Той не вярваше в добрия Старец на небето. Но ако вярваше, със сигурност двамата нямаше да са в добри взаимоотношения. „Не може Той да е от вечността, а аз да съм на 30 години и да сме еднакво побелели”, шегуваше се често с колегите.
Тъкмо премина на другия тротоар, когато дочу нещо и то го спря.
„Коса на албинос. Това иска!”
Обърна се инстинктивно надясно, а там стоеше жена с изпито лице, която разговаряше едва доловимо с мъж на средна възраст, пушещ нервно цигара.
Беше ги загледал, когато и двамата се обърнаха към него. Реши да извърне поглед разсеяно и да отмине, но чу как жената дотича до него.
„Вие сте албинос! – възкликна тя.
„Да?” – отвърна, мислейки си: „А вие имате набито око”.
„Синът ми мечтае да види албинос, вие можете ли да…”. Не успя да продължи мисълта си, защото той я прекъсна: „Госпожо, бързам, не мога да ви помогна”. Мислеше си да добави, че има още отворени музеи, ако искат да гледат експонати, но ѝ го спести. Обърна се и тъкмо направи две крачки, когато жената с пресипнал глас му каза: „Синът ми умира. Ей там, в онази болница на ъгъла. Мечтае да пипне косата на албинос”.
Не разбра как краката му го докараха до тази бяла стая с толкова много маркучета и машини. Две играчки бяха грижливо завити до една малка кестенява глава, едва подаваща се изпод белите чаршафи. „Теди, виж, господин Албинос дойде”, се чу гласът на майката, когата влязоха. Малкият Теди леко помръдна и отвори широко очи. Те се спряха точно на темето на господин Албинос. Бледите му устни се разтвориха в широка усмивка: „Може ли да ти пипна косата?”.
Една минута по-късно малката детска ръчичка продължаваше да си играе с косата му. Беше достатъчно странна ситуация, но той не се чувстваше нелепо. Сякаш някой друг галеше косата му, а не това петгодишно умиращо дете.
„Знаеш ли, че на Небето всички ангели имат коса като твоята? – каза изведнъж момченцето – Понякога си играя и с техните коси”. Той рязко вдигна поглед към тези две тъмни очи, които го гледаха толкова искрено и с такъв интерес. Там нямаше насмешка, нямаше ирония, нямаше съжаление или осъждане.
Когато се погледна в огледалото на следващата сутрин, се поздрави с „Добро утро, господин Албинос”.
