Миналата седмица двата основни скандала в белязаната и без това от скандали българска медийна среда бяха взаимоотношенията между Борисов и президента Радев, какво и нападките към журналиста Виктор Николаев. В първият случай може дори да се говори за конфликт на цялата парламентарна група на ГЕРБ с президента дотолкова, доколкото преди време Борисов сам беше казал, че за да се разцепи ГЕРБ, трябва да се разцепи самият той. Както повечето български партии (и всички, които са представени в момента в парламента), в България партиите се изграждат върху лидери, от които се очаква (а и самите те очакват) да поемат ролята на кукловоди. Тоест да дърпат конците на фигурите, които се намират под тях. При Борисов това състояние е най-патологично, защото той е на върха на държавния апарат и следователно по силата на този упадъчен принцип, той дърпа конците на всички съставни части от йерархията на пирамидата, чиито връх се пада той.
Ние виждаме как функционира този принцип ежедневно и не смятам за нужно това да се доизяснява, да се дават примери. Примерите всеки може да си ги даде сам. В това отношение България рязко се различава от повечето западни страни, които вместо да се концентрират върху лидери, създават такива. Падне ли една от политическите пионки (ако мога да се изразя така), тя веднага бива заменена с друга по силата на политическия и партийния апарат. У нас често говорим как няма достатъчно лидери, а в същото време като малки деца пред домашно по математика сме се заинатили – просто не искаме да създаваме такива. Паралелно с това сме готови да оплюем всеки новопоявил се лидер, което доведе до това протестите от лятото на 2013 да останат без ясно изразен лидер. Те имаха по-скоро ясно изявени инициатори, които отказваха да поемат лидерски функции. Защото много добре знаеха какво ще им се случи, ако се качат на този влак на ужасите – контролираните медии ще започнат да бълват „новини” за тях, тъй като те са поели ролята на репресивен апарат. А всъщност това се случи за мнозина, които за една нощ разбраха, че притежават милиони, палати и подобни „благини”. Поне на хартия…
Това са и два основни препъни-камъка, които застрашават демокрацията у нас. Прекалено голямото централизиране на управлението, струпването на огромни количества власт в ръцете на едни хора, които често не знаят какво да правят с тези ресурси. И липсата на надежда за промяна, масовото отчаяние и отдръпване от политическото, раздухвано с любезното съдействие на медиите. И водещо до тотално отричане на всичко политическо, дори конкретното политическо да носи потенциал за промяна. Така българската политика все повече се превръща в една огромна бетонна конструкция, по чиито върхове стоят като статуи на катедрали „новите-стари лидери”. Като в същото време всеки един от тях може да бъде бутнат от този, който стои най-горе. Министър-председателят, лидерът на партията, а като тръгнем надолу – кметът, общинският съветник…
Президентът Радев е в друга ситуация. Той се ползва с партийна подкрепа, но на моменти има търкания със своята совалка-носител, така че не може безусловно да разчита на нея. И на моменти очевидно се чувства като космонавт, откъснал се от крехкото въже, което го прикрепя към космическия кораб. Носи се в космическия вакуум, където влияние му оказва гравитацията на големите планети и небесни тела – в неговия случай Русия.
А тъй като това, което става в политиката, е първата новина в медиите, това ме връща към скандала между един депутат и един вицепремиер с един известен журналист. Много добре можем да забележим как двете горни точки отекват в случилото се в студиото на Нова телевизия. Как онзи, който дърпа конците (но и чиито конци биват дърпани от Най-върховният началник) откровено не може да разбере, че не бива да пренася тази игра и в отношението си към журналистите. Този нов властник, навикнал така бързо на новата си власт, вече откровено не разбира как дори за момент той от диригент може да се превърне в цигулар. Как вместо постоянно да задава въпроси и да дава отговори на същите тези въпроси, той може да бъде поставен в ситуация да дава отговори на очевидно неудобни въпроси.
Това изобщо не съществува като възможност в неговата глава, в неговата интерпретация на света, в неговите разбирания за ролята на „владетелят”. Той знае, че партията му (а и управлението) наливат огромни финансови средства в редица медии за политически пиар. И вече е свикнал, че всяко журналистическо събитие е платено и следователно той може да говори каквото си иска, да се държи както си иска и да се отнася с журналистите така, сякаш те са на хранилка при него. С което той абсолютно несъзнателно, но със съзнание за огромната власт, с която разполага, се превръща в кукловод, който разбира, че има кукли без конци. Има, да го кажем така, Пинокиовци, които не са доволни от ролята си на марионетки и се опитват да бъдат „истински момчета”.
В България „истинските момчета” стават все по-малко. Куклите са на мода, защото това е удобно на кукловодите. Работниците с отношение не са търсени, защото на работника се гледа като на робот, в чиито схеми трябва да се вкарат командите на началството. Парадоксално, всеки, който се възпротиви на тези практики и се разбунтува срещу това статукво, бива обявен за „нечовек” и той незабавно бива наложен с бухалките на всички „наши медии”, а „чуждите медии” се обявяват за „платени”.
Това няма как да не се отрази на силните на деня, които в някакъв смисъл у нас са по-скоро силни на нощта, тъй като все още живеем в мрака на Прехода, колкото и някои да обявяват, че той е свършил. А може би това е мракът на постпрехода, на една абсурдистка пиеса, в която все очакваме Преходът (Годо) да дойде и той все не се появява. Намираме се в едно постпространство, в което всяка казана истина се превръща в постистина, а за всеки факт съществува опасността той да се окаже алтернативен факт.
Журналистите, които задават въпроси, се превръщат в неудобни. Дори части от техните въпроси да са директни цитати от изказванията на интервюираните. На търсенето на истина се гледа като на провокация, като на нещо, което не бива да се позволява, като на нещо, което „клати държавата”. Докато държавата откровено „клати” избирателите чрез тези антидемократични практики, чрез явните и тайните корупционни практики, които са завладели повечето нейни славни строежи и повечето реставрации на Миналото. На търсенето на истина се гледа като на бунт срещу стабилността, за която не спират да говорят управляващите. Стабилност, в името на която според тях трябва да се жертват редица свободи.
Но истинският човек (а не животното на върха на хранителната верига, което се представя за човек) е стабилен, само когато се чувства свободен. И той няма да престане да се бори за опазването на свободите си. Това не е заложено в схемата на съществуването му. Той може да бъде както журналист, така и тракторист, учител, продавач в магазин. Той може да бъде всякакъв, защото когато си свободен, ти си свободен във всичко, което мислиш, правиш и чувстваш. И пред лицето на цялото съвременно робство, в което живеем (робството на „службичката”, на корпорацията, на социалната мрежа) на него не му остава друго, освен да задава въпроси, независимо от последствията, и да се опитва да зарази с естествения наркотик на свободата всеки, до когото се докосне.
Свободният човек не се притеснява да задава въпроси, защото преди да задава въпроси на другите, той задава въпроси на себе си. Защото той не спира да търси себе си. На фона на всеки спрели хора в тази спряла държава.
И все пак има движение. Има „истински момчета”. Има журналисти, които напук на медийната среда, не се страхуват да задават въпроси. За съжаление обаче все още почти няма истински политици. Нищо, стига задаването на въпроси да продължи, те ще се появят. И тогава „оправянето” на държавата ще престане да бъде сексуален акт. А питащите ще престанат да бъдат насилници, изверги и нападатели.
