Трескаво влезе в кабината и затвори нервно, но тихо металната врата зад гърба си. Остави откраднатия ключ на масата, до пулта. Обърна прашния стол и седна в него. Беше прекарал тук 12 години, преди да го съкратят.
Стаята му беше позната като гърдите на любима жена. Издърпа стойката на окачения прибран микрофон към себе си. Разпъна пръстите на дясната си ръка между него и устата си, за да спази препоръчителното разстояние. После свали плъзгача и заговори. Гласът му стигна до всички квартали и до всички уши на града:
Внимание!
Внимание!
Внимание!
Това не е техническа проверка!
Това не е техническа проверка!
Това не е техническа проверка!
Това е истински сигнал за бедствие!
Това е истински сигнал за бедствие!
Това е истински сигнал за бедствие!
Чуйте, хора …
Преглътна. Устата му беше пресъхнала. Очите му бяха налудни. Гласът режеше въздуха и се забиваше до отломки в панелките и сърцата.
Щом любов нямам, нищо не съм!
Щом любов нямам, нищо не съм!
ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!
Микрофонът запращя. Прелетя голяма птица или самолет.
