Много книги се публикуват из нашата държава. Много писатели греят на българския литературен небосклон. За жалост повечето от тях никакви звезди не са. Това са едни набедени писатели. А такива са и книгите им. Такъв е случаят и с Иван Димитров и новата му книга с кратки разкази „Силата на думите”. Но тази книга е книга само на думи. Разказите не са никакви разкази, а са елементарни повърхностни писания, които сквернят името на българската литература.
Какво представлява разказът? Разказът е история, с която писателят иска да предаде определено послание на читателите си. В тази книга обаче няма да намерите нито истории, нито послания. Тук става дума по-скоро за акекдоти, неумели вицове, поетични щуротии. Тъй като Иван Димитров освен автор на разкази се води и поет. Да, правилно ме чухте. Се води…
И какви са тези кратки форми? Литературата не е ли нещо голямо? Нещо плътно? Нещо вечно? Ако направите грешката да разгърнете тази книга, ще откриете, че повечето разкази в нея се състоят от няколко изречения и са прекалено кратки, за да може авторът да разгърне мисълта си. Но може би това е драмата на младото поколение, което вместо да чете, губи времето си безцелно в социалните мрежи. Ето и един така наречен разказ от книгата, за да видите за какво става дума. За да се уверите какво е пагубното влияние на Файсбук и останалите социални мрежи върху подрастващото поколение:
Голямото харесване
След дълго чудене и маене точно в два и трийсет и осем следобед момичето харесва новата профилна снимка на момчето във фейсбук. Двамата се харесват отдавна, редовно се засичат в квартала, поздравяват се, говорят си. Винаги имат чувството, че нещо помежду им предстои, но досега никой не се е осмелил да направи първата стъпка. По стечение на обстоятелствата освен с това начало денят е знаменателен и защото същия ден във фейсбук се е появил бутон, който ти дава възможност да харесаш харесаното от приятелите ти.
Седемнайсет минути след като тя е харесала профилната му снимка, той харесва, че тя е харесала профилната му снимка. Тя става от компютъра, скача от щастие, а после харесва, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Почти незабавно той харесва, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Тя му отвръща като харесва, че той е харесал, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка.
Когато в шест и двайсет и една дядо й влиза в стаята, те продължават да се харесват във фейсбук, а в дъното на цялото това харесване все още стои профилната снимка на момчето. Момичето щастливо обяснява на дядо си каква е ситуацията, а той неразбиращо поклаща глава:
- Нищо не разбирате от тая работа.
- Не го слушай тоя мръсник – прекъсва го бабата, която влиза в стаята. – Така ме щипеше, че синки ми излизаха!
- Така ли бе, дядо? – закача го момичето.
- Аз… Аз… – промърморва дядото.
Момичето продължава да цъка ожесточено с мишката, а бабата казва:
- Във фейсбук поне синки няма как да ти направи.
Затова ви моля, братя българи – не четете тази книга! Тази псевдолитература! Тази гнусна провокация спрямо великите ни автори на разкази: Елин Пелин, Йордан Йовков, Радичков. А най-добре дори не я отваряйте. Защото на бездарието не бива да се прави път. То не трябва да се поощрява. И когато няма институции, които да бдят над словото, за да не се появяват такива писания, ние носим отговорност за това. Ние, истинските родолюбци. Ние, патриотите в българската литература. Ние, обикновените хора. А не лумпените като Иван Димитров.
