Един от най-основните въпроси относно политиката на нашата клета територия, която бълнува, че е държава, е накъде трябва да се ориентираме. Към САЩ или към Русия? Поне това са двата огромни лагера в момента. През 2013-та година се наблюдаваше огромно връщане на напрежението между русофоби и русофили, американофоби и американофили, както и по линията либерали-консерватори. Но в цялата ни нова история въпросът накъде трябва да бъдем ориентирани, не е преставал да стои. Просто преди експресния внос на комунизъм и последвалия режим вместо САЩ като опция е стояла добрата стара Европа. Докато днес Европа сякаш е загубила до голяма степен способността си да действа самостоятелно и често съвсем основателно е критикувана като марионетка на САЩ.
По отношение с Русия имаме доста тежко наследство. Още по време на Възраждането Русия дейно се бори за своите интереси на Балканския полуостров като ги маскира като загриженост и желание за помощ. Това може да се види доста ясно при църковните борби. Но не трябва да забравяме и текстът, който е писал Раковски за отношението на Русия към бесарабските българи. Както и руската намеса в борбата ни за църковна независимост. А какво да кажем за офицерските бунтове? За мнението за Русия на Захари Стоянов? А после за развитието на комунистическата партия, атентатите? И всичко това с любезната помощ на Русия. А за 45-те години, в които сме нямали независима политика и сме правили всичко, което Голямата сестра изиска от нас? Като междувременно комунистическият елит е фалирал държавата три пъти и на секретно заседание на Политбюро е решил България да загуби независимостта си и да стане част от СССР? А за днешната съвременност? Когато открито в България има страшно силно руско лоби, което е изключително непрозрачно? Очевидно Русия не е подходящ вариант. Най-малкото и поради прекалената географска близост, която ни поставя на устата на топа.
Стане ли дума за САЩ, самите американци имат доста тежко наследство. Не може да се отрече, че те поне действат с пъти по-открито от братушките. В същото време се изживяват като глобален хегемон, месят се в чуждите политики по откровено агресивен начин. В същото време (иска ли питане?) водещ при тях също е личния интерес. Твърдят, че определени техни действия са добри за световния ред, за свободата, демокрацията и подобни захаросани от тях понятия, а в същото време преследват своята политика, укрепват позициите си... В последните 25 години американците влияят доста както на европейските политики, така и на нашата българска (клета) политика. Ако не е пресилено да кажем, че изобщо имаме политика, защото май такъв е казусът. Тези 25 години далеч не ни донесоха благоденствието, което народът очакваше да ни залее щедро след падането на Желязната завеса. Стигнахме дотам, че се появи носталгията по соца, а демокрацията все по-често бива демонизирана. Очевидно и САЩ не са цвете за мирисане...
Ако прибавим и Европа в този списък, трябва са кажем, че Европа също винаги е гонила своите интереси. Тоест великите европейски сили. Каквото и да са ни говорили, те винаги са имали и нещо друго наум. Доказателствата в историята са прекалено много, за да тръгнем да ги изброяваме.
И какво стана сега? Има ли изобщо някакъв вариант? Каква трябва да бъде българската политика: русофилска, американофилска, еврофилска?
Истината е, че голямата драма в България е отсъствието на каквато и да е българска политика. Че нашите политици се чувстват прекалено слаби или са прекалено слаби политици, за да поставят някакви независими цели, които да гоним. Затова постоянно трябва да се стиковаме или с едните, или с другите. И често да пренебрегваме личните си интереси, за да угаждаме на големите риби. Истинската българска политика би трябвало умело да се възползва от геополитическото ни местоположение като врата между Изтока и Запада, Азия и Европа и да я капитализира. Българските политици трябва да се научат, че трябва да скърцат със зъби и да тропат по масата, когато се налага. Вместо да стискат зъби и да свиват безпомощно юмруци.
Ако някой ден имаме подобни политици, всичко ще бъде различно. Дано само да доживеем този сюблимен момент. Дано... И тогава...
