Изключителната светлинна инсталация “Молитва за Стара Загора” на мемориален комплекс “Бранителите” в града беше само преди дни – на 31 юли вечерта – и беше видяна на живо от над 30 000 души. Това беше и кулминацията на богатата културна програма, инициирана от местната община за 140 години от битката за Стара Загора. Съорганизатори на светлинното шоу бяха URBAN ART FOUNDATION и KVANT. И понеже преживяването трудно може да се предаде с думи, ето кратко видео от събитието:
https://www.youtube.com/watch?v=d3WAhCvMlJo
Бранителите положиха кости за нас. Днес ние можем да положим сълзи на благодарност на тяхната костница. Или поне да помълчим. Но нека кажем това. Трудно ни е да си представим какво е било в онзи конкретен последен ден на юли 1877 г. и въобще какво е било тогава. Как са туптели сърцата. Как са падали убитите. Как пушките са се обръщали на щикове. Трудно е, защото днес сякаш няма въздух за понятия като дух, свобода, идеал, саможертва, вяра, Кръст. Дори самите понятия досущ като по Оруел вече звучат някак не на място.
Но едно от местата, на които тези думи все пак се пълнят с кръв и смисъл е точно това – Стара Загора. Тук преди 140 години 3500 смели до смърт български мъже, с командир легендарният руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в сблъсък за свободата на Родината срещу значително превъзхождащата ги по численост армия на Сюлейман паша. Това е бойното кръщение на Българското опълчение.
Невероятно е как тези герои вдъхновяват и множество граждани, които без страх се прехвърлят на бойната линия, взимат пушките на ранените и убитите и така осигуряват тила на бранителите.
Трябва и ние да чуем този неназован зов на воините, който обикновените хора са чули тогава – сами ние да бъдем воини на доброто , всеки в делника и живота си, всички заедно в общността ни. Тази тяхна битка тогава е нашето знаме на победата завинаги. Дори буквално – тъкмо Самарското знаме се прочува в онзи велик ден, неведнъж пленено от врага, но спасено саможертвено от нашите воини.
Опълченецът Мито Анков дори свидетелства: “Тази касапница стана все за Самарското знаме…”
Няколко месеца по-рано в Плоещ делегация от град Самара връчва знамето на Българското опълчение на специална церемония, в която то е заковано на дръжката със златни пирони. Последният пирон е закован от стария поборник войводата дядо Цеко Петков, който сваля калпак и с вдигнат към небето поглед възкликва: “Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие.” Отново там, в Плоещ, подполковник Павел Калитин се заклева, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце. Е, той честно отстоява думата си ...
Светинята е изнесена от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група. Ето част от автентичния разказ на запасния полковник Стефан Кисов – още един от спасителите на Самарското знаме:
“Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха.”
Днес, ако застанем честно пред себе си, нерадосто бихме констатирали, че жертвата за някакъв висок символ (на идея) не е по силите ни. Сякаш повече сме се угрижили за ризата и потника на гърба си, отколкото за знамето на националната и чисто човешка свобода. Това е амплитудата на времето и чувствата – тогава и сега: онова, за което на нас ни е трудно и дори непосилно да мислим, за него нашите деди са давали живота си...
И още един щрих, но с фундаментално значение. От едната страна на знамето монахините от Самарския манастир са избродирали Иверската Богородица с Богомладенеца. Това неслучайно е така. Оригиналната икона се намира в светогорския манастир Иверон. Свещеното Предание разказва, че тя по чуден начин е дошла по вода на това място. Монасите я посрещнали на брега и три дни и три нощи извършвали молебен пред нея. После я внесли в съборната църква и я поставили в олтара. Иконата обаче неколкократно и незнайно как се озовавала на стената над манастирската порта, а монасите всеки път я връщали в храма. Накрая Богородица се явила на един от тях и му казала: “Кажи на братята да не Ме изкушават повече. Не желая да бъда пазена от вас, а искам да бъда ваша Пазителка не само в сегашния живот, но и в бъдещия.“
Ето защо манастирското братство построило при портите на манастира малък храм и поставило в него чудотворната икона. Оттогава и досега тя стои на това място, избрано от Самата Божия Майка, поради което и се нарича икона на Пресвета Богородица “Портаитиса“ (от гр.), тоест “Вратарница“. Според пророчеството на св. Нил Мироточиви в последните дни преди Второто Христово пришествие иконата знаменателно ще напусне манастира и цял Атон ще потъне.
Можем да направим следната наша отпратка или всъщност - завръщане: знамето с Иверската Богородица е небесна врата към Свободата и Вечността. Ще ни има, докато го има Самарското знаме. Нещо повече, Бог и Богородица пазят България…
