Добре дошли на четвъртфинала на Уимбълдън с участието на Григор Димитров. Не, той не успя да преодолее Федерер, това всички го видяхме. Просто след загуба най-добрият български тенисист вечно е принуден да играе още един мач. Той се разиграва не на корта, дори не само на територията на територията, в която живеем (с извинение за тавтологията, но нима не живеем в една тавтология). Пресилено е да казваме, че това е държава и това отдавна си го знаем. Този мач се разиграва навсякъде, където живеят представители на това юнашко племе, към което имаме съмнителното удоволствие да се числим. И така, драги зрители, на терена излиза самият той, Григор Димитров. От другата страна гордо се изправя свирепата орда на супербългарите.
Внимание, драги зрители, този мач се случва единствено и само във вашето колективно въображение. По гори, села и паланки. По главни улици, където привечер са наизлезли цели тълпи българе и монета да хвърлиш, няма къде да падне. Няма дори къде да се изплюеш. По къщи, дворове, панелки, кооперации. По бизнес сгради, в метрото, навсякъде. Един тенисист срещу почти цял народ.
Начало! Каква тенисистка драма, драги зрители! Каква драма! Григор очевидно пак не е във форма и пада по унизителен начин. На какво се дължи това? Най-вече на факта, че този мач се случва в колективното въображение на един народ, който е толкова могъщ именно в своето въображение, че е най-великият политик, адвокат, полицай, психолог и така нататък. В интерес на истината той е най-велик във всичко, затова може да се каже, че е свръхчовек. Че живеем сред една сюрия супербългари. Ние, едно окаяно малцинство на простосмъртни хора, които от нищо не разбират.
О чудо, драги зрители, мачът свършва за минута и половина. Супербългарите се нуждаеха точно от толкова време, за да победят най-добрият си тенисист с 15 на нула сета в един предвидим и скучен двубой. Защо ли, драги зрители? Защото ако слушате това, което се говори навсякъде около вас, по стара българска традиция излиза, че 90% от населението играе двеста пъти по-добре тенис от Григор Димитров. То вижда всяка една грешка, всяко неправилно движение и коментира по такъв начин, че на всички ни е ясно. Ако супербългарите бяха излезли срещу Федерер, щяха да го смачкат като стой та гледай. Разбира се, на думи.
Така е след всяка загуба. Победите са лесни, тогава винаги сме обединени. Ликуваме, хвалим, стискаме си ръцете, тупаме по рамото. Когато нашият човек загуби обаче! Леле! Как може такова нещо? Как не се научи да играе? Как прави все едни и същи грешки? Как може да му е толкова крива ракетата. Защото нашите ракети са прави. Вероятно защото във всички положителни класации България е 11-та в света? И ако излезем в двубой с една от държавите, които са на върха на класациите, ще ги бием като едното нищо? Да, със сигурност трябва да е това!
Всъщност някой ден трябва да си признаем пред огледалото, че сме готини, струваме си, но не сме най-великите. И да се научим да си преценяваме силите и да се радваме на това, което постигаме. И това, което постигат сънародниците ни. Дали ще дойде този ден няма как да знаем. Може само да стискаме палци. Както и да кажем на Гришо, че е страхотен и го обичаме. Защото е адски талантлив, знае си играта и показва, че иска повече. А ако искаш, ще ти се даде. Няма начин. В крайна сметка кой би предположил преди години, че можем да имаме тенисист, който да играе срещу топиграчите. Но за съжаление често го забравяме.
