През лятото парковете са препълнени. Посещават ги всякакви хора, което изгражда пъстра картина за обществото. Всеки човек, който поне от време на време се разхожда в градските парковете, забелязва едни групи нервни хора, които често правят зрелищни сцени, спорейки помежду си за това, за кого и за какво най-напредса предназначени градските паркове – за играта на децата, за тишината и спокойствието на пенсионерите, за разхождане на домашни любимци, за тийнейджърскикомпании, за любителите на велосипедите, за любителите на слънчогледовите люспи по асфалта или за пушачите, които обичат да седнат и да изпушат една цигара в парка (друго си е да я запалиш на свеж въздух). Всяка една от тези групи се състои от много представители, които мразят поне една от другите групи, често и всички останали.
Причината за тези конфликти в повечето случаи е само една - чисто и просто, повечето посетители просто отказват да спазват праввилата или не са запознати с тях, не обичат да се държат възпитано и да уважават другите. Страхуват се, че ако спазват правилата, любезни са и са учтиви, другите ще ги помислят за глупаци и наивници и те самите ще се почувстват като такива. Това е основният проблем в манталитета на нашия народ. Ако напсуваме някой на улицата или на алеята в парка,защото ни е настъпил без да иска, утре този човек може да ни спаси, да ни направи изкуствено дишане, ако с нас се случи нещо лошо. Хората не намират уважението като задължителна част от общуването, а трябва, защото всички сме много повече свързани помежду си, отколкото осъзнаваме.
А всъщност парковете са за абсолютно всички. Разбира се, не са и малко случаите, когато някои по-нервни представители на посочените по-горе в текста групи просто се заяждат с представители на другите групи без основателна причина, защото си мислят, че заслужават привилегии само защото са „родили деца на тази държава” или„са работили еди колко си години... за тази държава”. Според тях тези лични постижения са причина всички други да са задължени да се съобразяват с тях, че ги правят едва ли не почетни граждани.
Приемам, че за поведението на децата и кучетата в парковете са отговорни родителите и стопаните. Най-често конфликтите са именно между тези две групи. Затова и ще обърна повече внимание на тях. Обикновено скандалите започват със следните и подобни крясъци на някоя майка или баба: „Ама моля ви се, вържете си кучето, тук деца има, кое е по-важно, кучето или детето!?”; „Махайте се с тия кучета, колко алергии си докарахме заради вас!”. Отговор тук често се случва да е някоя псувня, категоричното „Ще си правя каквото си искам!”, успокоителното „То е добро и не хапе”, възмутеното „Тук е кучешка алея, така че вие се разкрайте от тук!” и др.
Някои родители с право се възмущават, защото често се срещат несъвестни стопани, особено в междублоковите пространства. Но пък има и такива, които го правят просто за да упражнят ораторските си способности. Или защото пред тях се открива уникална възможност, за да прехвърлят малко от нещастието си върху някой друг. Все по-често стопаните на кучета спазват правилата, когато ги разхождат в парковете. Поне по мои наблюдения, повечето, които ежедневно разхождатдомашните си любимци в парковете, по принцип са по-съвестни стопани, отколкото тези, които ги извеждат само около блока, само за да си облекчат нуждите техните любимци. При наличието на бездомни кучета във всеки парк и на всяка софийска улица, общинари и родители гледат на кръв именно стопаните на домашните кучета.И то най-грижовните, които си правят труда да разхождат любимците си в парка всеки ден. Разбира се, стопаните не бива да пренебрегват правилата за използване наповод и намордник, особено за опасните породи. Повечето го правят, особено в централните градски паркове.
Градовете в България не са устроени така, че да има отделни паркове за разхождане на кучета. Поради тази причина общината определя алеи във всеки парк, в които свободните разходки на кучета са разрешени. Добре би било родителите да се съобразяват с това правило и да не правят забележки на стопаните на кучета, когато са на тези алеи. Ако се страхуват за децата си, макар и кучешките алеи да не са забранени за деца, добре би било да ги избягват като място за игра. Със сигурност така и родителите, и стопаните на кучета ще са по-спокойни и доволни. Затова са и правилата. Децата се радват на животните, но мисля, че много родители пропускат да им обяснят, че винаги трябва да си имат едно на ум, защото кучетата са си животни и никога не можем да знаем как биха реагирали на някой иначе мил и невинен детски жест. Повечетоот днешните деца растат без родителите да развиват инстинките им за самосъхранение. А е много важно да се развият още в ранна детска възраст.
Глупаво е твърдението на родители и т. нар. „кучкари”, че децата са по-важни от кучетата или пък, че кучетата са по-важни, защото, примерно, са по-добри от хората. Ако хората сме човеци, трябва да сме осъзнали, че колкото са важни едните, толкова са важни и другите. Освен, че хапят, кучетата спасяват човешки животи при бедствия като лавини и земетресения, откриват изгубени хора в гората, „хващат” камиони с наркотици, достойно водят и придружават незрящи хора... Доброто и злото ги има както при животните, така и при човека. Но при нас разумът и силата са в повече. Затова ние трябва да направим така, че да няма неприятни инциденти с децата и кучетата. Просто трябва да мислим съвестно, а не егоистично, и да спазваме правилата. Толкова ли е трудно?
(Следва продължение...)
