Пропагандата работи първосигнално. При война добри няма, лесно е да има по-лоши. Сто години след залпа на “Аврора” за престъпленията на кръвожадната клика около Ленин, Сталин и вся остальная сволоч знаем достатъчно, за да си затваряме очите. Правят го само най, ама най-упоритите фенове на “доброто старо време”, чиято мозъчна кухина вероятно е изпълнена с червен мрамор, неспособен да продуцира мисловни импулси. Те не могат да проумеят или не искат да признаят, че терорът, насилието и противостоянието между хората е заложено в идеологията на Маркс, но това е друга тема.
За Втората световна война ми е мисълта. Така и така добри очевидно няма, твърди пропагандата, но важно е да се посочи, че лошите американци и лошите британци са по-лоши от иначе не толкова лошия Сталин… Все пак, той ни освободи от Фашизма, нали така?…
За да се поддържа големият мит се създават по-малки, обслужващи митове. От много време, още от времето на соца, всички са добре запознати колко много ни е мразил Чърчил. Напоследък, разбирай през последните десетилетия, все по-упорито се разпространяват митове за него. Един от тях е митът “Чърчил ни подари на Сталин”. Удобно, нали! Сталин е лош, ама Чърчил е още по-лош, защото ни дава на Сталин просто така. При това ни подарява по възможно най-обидния начин – на някакво хвърчащо листче хартия написва и плъзга към генералисимуса едни проценти.
Истината обаче е по-различна и аз съм я описвал. Чърчил просто успява да изкопчи от Сталин 25% влияние, след като СССР вече очевидно държи всичко в България, благодрение на преврата през септември 1944 г. и последвалата окупация, а съветските войници “освободители” вече плячкосват нашата история и националните ни богатства…
А защо ни “дава” на Сталин, пита пропагандата? Защото Чърчил ни мрази – следващият обслужващ мит. Тук нещата загрубяват. Пуска се в употреба тежката артилерия на историята. Цитират се иначе отлични историци и анализатори. Признавам, че думите им будят недоумение у мен, но няма да подложа на съмнение добрите им, почтени намерения.
Единият автор, който е цитиран, е Елизабет Баркър и книгата ѝ “Британската политика в Югоизточна Европа през Втората световна война”. Там, на стр. 215-216, Баркър описва три неща: документиран брифинг, в който се казва, че “крайно левите, лявото крило на земеделците и комунистите най-вероятно ще вземат властта след колапса на сегашния режим”. Според текста, Британската политика трябва да е насочена към това, България “да възстанови своята суверенна независимост, което по презумпция означава тя да не стане част от Съветския съюз”, пише авторката. Тук тя вмъква популярния разказ за Чърчил, който в непринуден разговор казал на командирите си, че “познавал българския народ от 30 години, че те са грешен народ, на който трябва да му бъде предаден твърд урок…” Според нея, той “имал усещането, че над София трябва да бъде проведена тежка бомбена атака в най-скоро време”. Разказът завършва с друг цитат от архивите на Великобритания, според който британското командване препоръчва на командването в САЩ да бъде проведена атака при първа възможност, защото “българите са предоставили в подкрепа на германците осем дивизии и “притискат нашите съюзници” .
Интересното в случая е, че вмъкнатият разказ за раздумката е умело обграден с два цитата, които могат да бъдат проследени – за брифинга и за писмото до САЩ. И за тях Баркър посочва източници. Това са документи от архива на Външното министерство с номер 371/37153, съответно от 27 септември 1943 г. и 20 октомври 1943 г. Самият епизод с фразата за българите обаче няма посочен източник.
Друг автор, който се споменава и цитира, в потвърждение на тезата за злия българомразец Чърчил е Ричард Овъри. В книгата си “Бомбената война: Европа 1939-1945” той пише, че “бомбардировките над София бяха идея на Чърчил…” Овъри разказва за телеграма до Чърчил, върху която той написал коментар: “бомбардирайте сега с голяма интензивност…” Думичката “сега” била подчертана три пъти. Не се съмняваме в думите му, защото авторът посочва източник на твърдението си – телеграмата е от 09 март 1944 г. Датата е важна!
От американските архиви, свободно достъпни в Интернет, за разлика от съветските, научаваме, че на 6 януари 1944 г. американският посланик Хариман в Москва докладва на Държавния департамент следното (публикувам със съкращения):
“По време на разговора насаме с Молотов на 31 декември (1943 г) той сам повдигна [темата за] инициативата за “безусловното предаване”, прилагана към различни сателитни държави и ме попита дали имам информация за нашата позиция. Аз му отговорих, че не знам нищо, извън дискутираното между него с ген. Донован по отношение на България… Той [Молотов] каза, че нямат достатъчно информация, за да стигнат до заключението, върху което те работят. Единственото му конкретно предложение беше, че те отдават огромно значение на продължаването на бомбардировките над България и, че те вярват, че това ще накара българите да станат по-възприемчиви…”
В началото на януари 1944 г. американският посланик в Москва докладва в САЩ, че Молотов и Сталин държат на бомбардировките над България, защото това ще ни вразуми. Настояването на Молотов е част от “Принципите за безусловно предаване, прилагани спрямо България, Унгария и Румъния”. В това отношение опитите да се изкарат съюзниците по-лоши се провалят. Очевидно е, че плановете за военни действия срещу България са взети с решаващото съветско участие, а усилията бедите ни да бъдат приписани единствено на САЩ и Великобритания са исторически несъстоятелни. СССР често има водеща роля, воден от желанието си да подчини България.
Чърчил в този сценарий е удобното за пропагандата зло – бостанското плашило за тези, които се поддават на пропагандата, която днес наричаме “хибридна война”.
