Не чета. Да, казах го. Добре, де, но чета рядко и по малко. Тоест, не чета. Не ходя на театър – нито имам желание, нито ме е срам, че не го правя. От последното изречение може да се изведе, че съм безсрамна, но това е напълно логична последица от ниските ми IQ и емоционална интелигентност.
Сега вече сериозно – не чета, не ходя на театър, пълен културен лаик съм, рядко ходя по изложби и концерти и мразя джаз. Ще си кажете: „Как все още дишаш?“. Ето я и моята тайна – дишам с диафрагмата. Нека все пак да ви разкрия един свой некултурен ден.
Ставам средно рано, малко преди осем. Отивам да си измия лицето, а на огледалото в банята нямам залепени цитати от Букай или Робин Шарма. Да, сигурно е трудно да пропуснеш да прочетеш нещо мотивиращо от Шарма рано сутрин, преди да си погълнеш дозата въглехидрати за закуска. Но аз някакси успявам да се почувствам доволна от овесените си ядки и без да прочета мъдрости от двамата господа , споменати по-горе. Отивам на работа.
Някой от колегите споменава за постановката „Горката Франция“ по време на обяд, а горката аз едвам си преглъщам залъка от болка в дясното ухо. Подуло се е, колеги ме питат от какво ми се получава така, да не съм алергична. Споменавам за театралната си алергия, при което поне три чифта клепачи надхвърлят нормалната си дермална разтегателна способност. Слагам лед на ухото и минава само за пет минути. Това, което не минава, обаче, е шокът на трите чифта клепачи. На връщане от работа е най-забавно.
Докато пътувам в метрото, се качват и слизат различни книги – на Дикенс, Маруками, Еко, Конрад, Емил Конрад. Аз лично играя на една игра. Взимам си дълбоко въздух, след като книгата се е качила във влака, и го изпускам, когато слезе на дадена спирка. Издържала съм минута и половина. И не, този път не го правя, заради някакви алергии или опит да се предпазя от културно обгазяване. Просто се опитвам да преценя колко десетки думи би прочел собственикът на книгата за това време. А собственикът винаги е особено обхванат от четенето, че често се сблъсква с някого на вратите, докато, слизайки, започва нова глава. Ако по някаква огромна случайност и на мен ми се дочете, зачитам фабричните надписи от времето на СССР по стените на вагона.
След като се прибера от работа, пускам котва във Фейсбук за поне час. В мрежата ги има и културните, и некултурните. Първите си качват статуси от книгите, които са чели за минута и половина в метрото. Аз съм от вторите – измислям си цитати сама, като ги слагам в кавички. Не върви да си ъпдейтна статуса със „Сделано в СССР“.
Късно е, лягам си. В дясното ухо не усещам и грам болка. Главата ме наболява обаче, макар че в това няма никаква логика. Като е кухо вътре, от какво боли? Може и да не е кухо, значи...
