Аз не пиша. За да мога да не пиша, от време на време съчинявам някоя и друга кратка поема или фрагмент в проза. Защото ако не го правя, малко по малко ще загубя статуса си на човек, който не пише. Ако не пиша достатъчно дълго, то вече първоначалното изречение напълно ще загуби смисъла и необходимостта си. Ще бъде сякаш човек, който никога през живота си не е свирил на пиано, да каже изневиделица, от нищото: „Аз не свиря”. Напълно ненужно. Никой не очаква от него да свири; той самият не очаква от себе си да свири. Той просто не е свирещ на пиано човек.
Но аз съм пишещ човек. Т.е. активно, с по половин разказ и три стиха на месец се опитвам да запазя статуса си на пишещ човек. Дотолкова го запазвам, че актът на неписане да предизвиква неудовлетворение, граничещо с разочарование, граничещо с болка.
Не съм свирила на пиано от цял един един живот. Не съм говорила пущу от цял един живот. Не съм пилотирала самолет от цял един живот. И всичко е наред.
Не съм писала от няколко дни. Хюстън, имаме проблем. Защо?
Изгубих си образа на пишещ човек. Ей така, както го държах в лявата ръка, докато с дясната надигах чашата с кафе към устните си, без да искам го изпуснах и образът се шмугна някъде из клавишите на клавиатурата ми. На секундата пуснах чашата и започнах да търся. Цялата клавиатура разглобих в напразни усилия да намеря падналия образ. Няма го и толкова. Изгубих го. Изгубих го.
Ама как се губи образ? Както се губи всичко. Стъпка едно: решаваш, че притежаваш нещо. Стъпка две: то просто изчезва. Рано или късно, внезапно или постепенно, травматично или незабележимо, всичко изчезва. И това е повече от естествено. Неестествена е идеята, че можем да бъдем вечни собственици на каквото и да било. Ние, временните наематели на едни тела, изградени от клетки, които периодично се обновяват, някак сме си втълпили, че можем да се вкопчваме в разни неща и да ги правим свои. И като ги загубим, много да страдаме за липсата им.
Да се върнем към образа на пишещия човек. Всъщност този образ е много симпатичен и заслужава няколко реда описание.
Образът на пишещия човек е обагрен в пастелни цветове. Той е нощна птица и твърде често може да бъде видян под светлината на уличната лампа сам, с бутилка вино в едната ръка и намачкан лист в другата. Той е извън суетата на ежедневието; няма го в моловете и в задръстванията. Няма го в дребните незначителни разговори, които съществуват само за да убиват тишината, няма го и в дребните и незначителни занимания като миенето на съдове и изхвърляне на кофата за боклук. Всичко при него е голямо, смислено, значимо. И животът му е живот. И смъртта му ще е смърт.
Такъв образ загубих аз. Затова страдам. Но довечера ще изляза, ще си купя бутилка червено вино и ще я изпия пред най-самотната улична лампа на София докато рецитирам стихове на звездите.
Дали образът ще се върне? Колко време ще остане в замяна на тази нощна приказка? Защото довечера хубаво ще пия някъде по пътя, ама не може дълго да продължава така. Сесия наближава, времето може да се застуди, пък и ако редовно не си доспивам, ще ми се появят сенки под очите. Та затова се чудя дали една нощ би била достатъчна, за да остане образът още месец, да кажем.
Можем да се опитаме да притежаваме всичко, дори идеите за нещата. Въпросът е дали има смисъл. Съществува принципна разлика между желанието да притежаваш и желанието да създаваш. Първото е акт на отнемане на същността, на присвояването й. Второто е даряване, увеличаване.
Ако искам да пиша, за да задоволя желанието си да бъда пишещ човек, то аз единствено консумирам вече създадената същност. Моите опити ще бъдат обречени на неуспех, защото те реално не са насочени към създаването на смислен и красив текст, а към задоволяването на собствената ми потребност.
Същият принцип може да бъде приложен към безброй други явления в човешкия живот – любовта, приятелството, работата и т.н. Отношението към тях може да бъде потребителско или съзидателно. Привързаността към любовта, например, би могла да произтича от желанието да притежаваш усещането за влюбване, да притежаваш нечие внимание или нечия вярност. В този случай дори много ясно си проличава колко деструктивен е такъв подход. Което и от притежанията да бъде изгубено, то води със себе си неизбежно страдание и чувство за липса. Такова преживяване на любовта е и изключително самотно, защото основната връзка, която съществува, е не между двама човека, а между един човек и неговите притежания.
Мотивацията на създаващия човек е съвсем различна – да реализира заложения в себе си потенциал и чрез тази реализация да обогати другите. Тази нагласа се гради на здравословното пренебрегване на егото, на осъзнаването на преходността на човека, на света, дори на идеите.
Възможността да ти хрумне идея, която не се е появявала в ничия друга глава в никое друго време, е пренебрежимо малка. Също така е възможно в момента, в който някоя мисъл се настанява в мозъчната ти кора, неин брат близнак да се появи в главата на някого, живеещ на другия край на света. Е, на кого е тази идея?
Няма значение.
Защото идеята е по-висша от отделните човешки същества. Опитът за притежание е опит за приближаване на идеята към човека. Опитът за съзидание е опит за приближаване на човека към идеята.
Аз пиша. И ми е все тая за образа ми на пишещ човек. Аз пиша, защото имам открития, които искам да споделя; защото имам потенциал, който искам да разгърна.
Аз обичам, за да създам пълноценна връзка между себе си и другите.
Аз живея, а не притежавам, защото съм човек, а не банка.
