“Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някъква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост.”
„Спасителят в ръжта”, Дж. Д. Селинджър
На ръба на тази шеметна пропаст, в която се движи влакът от точка А до точка Б, от 5 сутринта до 12 през нощта, от вкъщи до работа и обратно; на ръба стоят хиляди хора всеки ден. Огромна част от тях изчакват влака, качват се в него и отиват към точка Б. Не знам дали тези хора са герои. Но със сигурност са оцеляващи.
Някои не оцеляват. За някои силата на привличане на пропастта е по-силна от силата на привличане на живота. Тези някои на психиатричен език ще бъдат наречени суицидни. На статистически – един от четиримата българи, които днес ще се самоубият. На прозаично-битов език те са онези, заради които метрото е спряно и закъснявате за работа.
А на езика на фантазията аз питам ще се яви ли някой Холдън Колфийлд, който да застане на ръба на пропастта и да спасява. Просто да бъде спасителят в метрото. Но не само за онези, които са се затичали към ръба.
Спасителят в метрото ще хваща хората, които се чувстват като зрители на собствения си живот и го наблюдават приковини в кресло от удобство и страх. Те се движат по траекторията на съществуване, което не искат да признаят за свое и единствено поради липса на инициативност се качват във влака, а не скачат пред него. Въображаемият Холдън ще ги познае по празните, приковани в пода или в мобилните телефони очи и по машиналността на движенията. Ще ги познае по раздразнението, когато друг пътник ги пререди; по тихата нервност и крещящото безразличие към заобикалящия ги свят и всички негови обитатели. Въображаемият Холдън веднага ще ги разпознае. Може би, защото е малко луд и по тази причина свръх сенсибилен за лудостта.
Спасителят в метрото няма да бъде поредната бариера между суицидните пътници и възможността за прекратяване на живота. Тези бариери са безсмислени, защото са ненавременни. За да стигне до тях, човекът вече е взел решение. На вътрешната му везна стойността на смъртта вече е надвишила стойността на живота. Остава само разплащането.
Спасителят в метрото ще охранява душевните пропасти, които растат, когато смисълът в човешкия живот намалява. Спасителят в метрото ще показва на всеки, който се хвърли в ръцете му, че има и друг път. Път, който не започва от точка А и не завършва в точка Б. Път, който не води към пропастта.
И ако днес, докато чакаш метрото, се почувстваш странно привлечен от мисълта за един последен скок; ако пожелаеш пропастта; ако не видиш смисъл да изчакаш влака и решиш поне за няколко часа да нарушиш монотонното му придвижване, се огледай.
Макар и да не го виждаш, спасителят в метрото е до теб. Той е в теб. И знае, че има и друг път.
