Когато нощта е по-тъмна и от самотните души на крачещите сред нея.
Когато стрелките на Големия часовник показват малките часове.
Когато завесата пред отворения балкон се вее от слабия вятър, прилична на привидение.
И някъде котка измяуква с желание. И другаде боклукчийски камион избръмчава …
Тогава аз се будя и ставам от леглото.
Крача в тъмното и внимавам да не си ударя палеца на крака я в някой крак, я в някой ръб.
Посягам в пространството и отварям вратата на хладилника.
Лумва свещена флуоресцентна светлина, бяла като таратора в купата.
И аз пак посягам, но взимам съседната купичка.
В нея няколко резенчета домати плуват като червени скали в застоял водоем.
Няколко краставички кръжат неподвижно.
В лава от лук (aх, лук!), парченца мише сиренце, ябълков оцет и жълтеникави петна зехтин.
Някой добряк от домашните е изсипал остатъка от вечерната салата в тази студена купа. Или салатата от предния ден, още по-добре…
Тогава аз си взимам от скрина къшей черен хляб. Като къс от сърцето на Истината. И топя, и сладко ям.
Моето Среднощно Балканско Фондю.
И съм щастлив. Да, щастлив.
