На 25 април в Италия честват освобождението на страната от нацистката окупация и края на управлението на Националната фашистка партия на Мусолини. До 25 април 1945 г., през периода 1925 г. – 1927 г., Мусолини е успял да премахне почти всички ограничения пред своята власт – законови и конституционни.
През лятото на 1943 г. Съюзните сили навлизат в Италия, а Големият фашистки съвет, с подкрепата на крал Виктор Емануил III, сваля Дучето от власт. Той е арестуван. През август започва Операцията Аларих, която има за цел да противодейства на евентуален преврат срещу Мусолини или сключване на мир със САЩ и Великобритания. На 12 септември 1943 г., в рамките на Операция “Дъб”, силите на СС освобождават арестувания Мусолини.
На 23 септември 1943 г. е обявена Република Сало̀ – Италианската социална република, първоначално замислена от Дучето и неговата реформирана фашистка партия като “Социалистическа”. Макар и на думи суверенна, Република Сало̀ (носеща името на градчето, в което фактически е била съсредоточена властта на Мусолини) е изцяло зависима от германските военни части.
Републиката на Мусолини просъществува до към 25 април 1945 г., когато на фона на провеждащата се от САЩ, Великобритания и Полша военна операция в Северна Италия, в Милано, Генуа, Торино и Венеция избухва въстание. По-късно то обхваща цяла Северна Италия, а самият Бенито Мусолини е заловен и екзекутиран от партизаните на 28 април 1945 г.
В Италия започва разправа с нарочените за колаборационисти. Партизанското антифашистко движение, съставено от комунисти, социалисти и др. е пряко отговорно за хиляди изнасилени, измъчвани и убити момичета и жени.
Пиемонт е регион в Северна Италия, с площ от около 25 хил. кв. км., днес с население около 4.5 милиона души. Столицата му е Торино. Само там убитите жени “колаборационистки” са близо 800. Група учени, водени от Микеле Тоска, разделят региона на няколко части и провеждат изследване на фашисткия режим и войната в Италия. Те установяват, че в региона на Торино са убити 292 жени, в Кунео – 164, Верчели – 138, Новара – 108, Алесандрия – 28 и Вале д’Аоста – 23.
Основните “прегрешения” на избитите жени е, че са членували във Фашистката партия или милициите на Република Сало̀. Но сред “смъртните грехове” са били любовните връзки с фашисти или германски военни. Със смърт са наказвани майките, жените или приятелките на членове на фашистката партия или силите на Социалната република на Мусолини. Враждебното отношение към партизанското антифашистко движение също е наказвано със смърт. Сред обвиненията са били и такива, за шпионаж в полза на германците или фашистите, независимо от това, че тези обвинения са доказвани много трудно. Сред разстреляните “шпионки” са били дори такива, инфилтрирани от Съпротивата сред фашистите. Възрастта не е била повод за снисхождение или милост. Убивани са жени на над 66-годишна възраст. Някои са били убивани дори за това, че са продавали хляб на фашистките части. Такъв е случаят с майка и син, убити на 15-ти август 1944 г. Джузепина и Бруно Бесоне са разстреляни от партизаните в градчето Каселете, близо до Торино…
Допълнително светлина върху зверствата хвърля и журналистът, историкът и писателят Джампаоло Панса. Той е определян като ляв журналист. Панса описва историята на 2,365 жени, измъчвани, изнасилвани и убити от партизаните. Техните имена са известни. Стотици са тези, които са успели да избегнат смъртта, но от срам и заради личното си достойнство мълчат за мъченията и издевателствата. Панса е представян като личност, която “атакува свещената крава на предишните и сегашни комунисти” – съпротивата по време на Втората световна война. Една от книгите му, “Голямата лъжа” (“La Grande Bugia”), излязла през 2006 г., е именно на тази тема. Освен това, Панса е автор и на книгата “Здравей, красавице” (“Bella Ciao”), в която се описват изнасилванията, мъченията и убийствата в лагера Броли. Жертвите са 19, 20, 30 или 40-годишни жени. Една от оцелелите, 19-годишната Лучия Р., описва спомените си:
“Пристигнах в Броли отчаяна. Шефът на лагера, известният Валтер, ме обвини, че съм сътрудник на фашистите и, че им помагам… Че съм роднина на кмет от републиката… Той се наслаждаваше да ме заплашва, а хората му се смееха и наблюдаваха и ме обиждаха, но най-лошото тепърва предстоеше и то се случи още първата нощ… Докато всички затворници спяха, заключени в голяма къща, те ме отведоха в колибата на командването. Аз бях благочестиво момиче и тази нощ загубих девствеността си. Първо ме изнасили Валтер, а после ме предадоха на двама руснаци. Те започнаха с животинска бруталност, защото бях “фашистка курва”, както ме наричаха те… Когато ме върнаха при затворниците, аз кървях, а лицето ми беше черно от ударите. Мислех, че след като се бяха удовлетворили, Валтер и хората му щяха да ме оставят, но още на другия ден разбрах, че ме считаха за плячка за изнасилване. Вземаха ме всеки ден от голямата къща и ме ползваха като проститутка за бандата си. Мъченията ми продължиха цял месец…”
Вероятно най-известна е историята на 13-годишната Джозепина Герси. Момичето е бито, изнасилено и убито от партизаните комунисти. Единственото ѝ прегрешение е, че получила похвала от секретарката на Мусолини за литературна тема, която написва в училище. Герси е родена през 1931 г. и умира през 1945 г. 13-годишното момиче учи в училището “Мария Джузеппа Роселло”, намиращо се в квартал “Ла Вилетта” на град Савона в Северна Италия. Семейството на Джозепина е похитено от партизаните на 25 април 1945 г. На 27 април майката и тринадесетгодишната ѝ дъщеря са измъчвани и изнасилвани пред очите на бащата – държан и бит от партизаните.
При похищението, родителите са били успокоявани от партизаните комунисти, че става дума за нещо незначително – просто проверка на това, че дъщеря им е получила писмена похвала от секретарката на Дучето за написаната от малката Джозепина тема – рутинен израз на любезност. Партизаните пускат родителите ѝ. Те довеждат дъщеря си и отново са задържани.
Джозепина убита, след като изпада в кома, най-вероятно, защото няма повече сили да вика за помощ. Малката Герси е умъртвена на 30 април 1945 г. Само дни, след Освобождението на Италия…
Очевидно е, че комунистическите методи по нищо не се отличават от тези, на фашистите и националсоциалистите, а сходствата между България след 9-ти септември 1944 г. и Италия след 25-ти април 1945 г. потвърждават това. Така наречените “освободители” в състояние на беззаконие се превръщат в чудовища.
Заради комунистическата цензура и последвалата забрава тези истории в България все още не са разказани...
