След години борба, турският президент Реджеп Ердоган най-накрая постигна желанието си. На 16 април той успя да използва тънката разделителна линия в обществото, за да укрепи президентската институция и вероятно да управлява още години. Въпреки своята победа, вотът на референдума е разочарование за президента, който очакваше да победи с голяма разлика. В същото време, резултатите от гласуването са вид победа за опозицията, която беше притискана в ъгъла няколко пъти по време на шумните „Да“ и „Не“ кампании.
Вотът се проведе в атмосферата на наложено извънредно положение.
Главните опоненти са с повдигнати обвинения или са зад решетките. На опозицията се правеха спънки, за да не мобилизира поддръжниците си, докато за кампанията на Ердоган бяха отделени 90% от ефирното време. Това бяха само част от събитията, предшествали гласуването на референдума на 16 април. Решението на Изборната комисия в последната минута да промени правилата не само подкрепи съюзниците на Ердоган, но също предизвика сериозни съмнения за нарушения по време на изборите. Липсата на ясен обществен консенсус по толкова важна промяна на политическата система, може да доведе главоболия на турския президент, заради политиките му, които от обединяващи в началото на политическия му живот, се превърнаха в разединяващи през 2017 година.
Това е накратко за събитията от 16 април.
Този ден беше белязан от напрежение и насилие. Още сутринта 2 души загинаха, а 3 бяха ранени при стрелба в близост до секция в размирния кюрдски град Диарбекир. Това събитие беше отбелязано от агенциите, но потъна бързо в хаоса от новини, публикувани през целия ден. Напрежението, обаче, продължаваше да се засилва и към обяд беше съобщено, че районът на Бингьол е „специална зона за сигурност“, където до 30 април ще бъдат провеждани операции срещу ПКК. И така до вечерта….когато излизайки първите резултати от гласуването, хора вече се събираха в Анкара и Истанбул, за да протестират. Това, че публикуваните данни на Анадолската агенция и Централната избирателна комисия се разминаваха, създаде още повече напрежение.
Опозицията бързо реагира, като пожела да бъдат частично преброени 2,5 милиона гласа. Ердоган отговори в типичния за него начин в изявлението си по повод победата на референдума. Вечерта отминаваше и дойде следващият ден. Обществото в Турция, а също и в Европа, си задаваше един и същи въпрос: какво следва?
Онова, което е сигурно е, че Ердоган ще е в много добра позиция за президентските избори. Може да има преждевременни избори, затова се очаква политическата кампания да продължи. Което води до второто последствие – по-слаб контрол на закона в дългосрочен план с намаляване на арестите, за да не се задълбочава разцеплението в обществото, но също така ще продължи извънредното положение, което беше удължено след референдума с още три месеца. Всички тези събития, разбира се водят до напрежение с Европейския съюз, докато Ердоган ще задълбочава своето участие в сирийската гражданска война. Това от своя страна, крие риск от политически сблъсък със САЩ, но подкрепа от Русия. В цялата картина можем да добавим, че е възможно да има деескалация на отношенията с ПКК, единствено ако бъде спряна националистическата кампания от страна на Партията на справедливостта и развитието.
Тези прогнози имат обаче няколко „препъни камъка“.
На първо време, макар да се забравя да се спомене от анализаторите, резултатите от референдума няма да доведат до незабавно прилагане на промените в политическата система. Преходът от парламентарна към президентска република ще започне най-рано през 2019 година, а това не е кратък период, особено в атмосферата на политически сблъсъци и поляризирано общество.
Все още не сме видели международните реакции отвъд традиционните заклеймявания и обобщения за срива на демокрацията в Турция. Анкара е член на НАТО, сериозен участник в кампанията срещу Ислямска държава и регионален играч с една от най-боеспособните и големи армии в състава на Алианса. Фактът, че Ердоган окрупнява властта си през последните години и води страната си към полуавторитарно управление, със сигурност не се вписва в изискванията за членство в НАТО. От друга страна, обаче, военният клуб има вътрешни сътресения заради избора на Доналд Тръмп и обиденото поведение на САЩ. Във Вашингтон също започнаха да вървят процеси, които са далеч от демократичните и това създава разногласия между съюзниците. Новата американска администрация не е кой знае какъв защитник на човешките права и върховенството на закона, и го доказа не само с отношението си към гражданското общество и медиите, но и с подкрепата си за репресивни военни режими като този на Абдел Фатах ел Сиси в Египет. За разлика от Обама, Тръмп, подобно на Путин, засега харесва политиките на Ердоган.
А сега изгасете телевизорите.
Крайният резултат от референдума в Турция, беше също толкова очакван, колкото и последвалата истерия. Темата за неоосманизма е важна и трябва да бъде разглеждана, но не и по стереотипния начин, който се наложи в българската медийна среда през последните години. Като съседна държава, България трябва да умее да предвижда ходовете на турското правителство и най-вече да се отърси от националистическите залитания на политици и анализатори при коментарите на събитията в Турция. Само в наш интерес е да наблюдаваме хладнокръвно, а темата да не бъде използвана, за да замита важни за обществото ни дискусии, които не са удобни на собствения ни политически елит.
Място за истерия няма.
Да, Турция отива към авторитарно управление, ако плановете на Ердоган се изпълнят. Но все още не можем да твърдим нищо със сигурност, освен ако не сме верни на собствените си предубеждения за политическия живот в Турция. За да разберем Турция, трябва да излезем от собствената си зона на комфорт и начин на мислене.
Така например, освен че масово анализатори не споменаваха фактите около референдума и неговото приложение, нямаше и предоставяне на предистория. „Отива си демокрацията в Турция“, гръмко изписваха заглавия различни издания след 16 април. Така разгледана темата предполага не само ексклузивност, но и, че е имало демокрация в Турция досега.
Турските ми приятели и колеги може би няма да се съгласят с мен, но в Анкара никога не е имало прилагане на демокрацията, както я разбират в Париж или дори в София. Турското общество е сложен механизъм, съставен от различни компоненти като секуларисти, леви, комунисти, националисти, кюрди, арменци, турци, араби, иранци, азери. През цялата си модерна история, Турция е преминавала през преход от османска държавност към полуавторитарното националистическо управление на Кемал Ататюрк, а след това военни хунти, нестабилност през 1990-те и националистическо-религиозното управление на Партията на справедливостта и развитието днес. За всички тези близо сто години, в Анкара никога не е имало чисто демократично управление, а напротив – съществували са сериозни обществени трусове, политически кризи, намеса на армията в политическата система, влияние на политическия елит върху гражданското общество и още, и още…
Онова, което обаче беше различно при Ердоган, е икономическият подем и връщането на Турция на геополитическата карта след дълъг период на изолация. Иронията е, че именно турският президент е на път да погребе постиженията, които самият той постигна след 2002. Ако тогава, например, на кюрдите им бяха позволени дори минимални политически права, то днес Турция върви по пътя назад към Ататюрк, когато дори е отричано съществуването на кюрдско малцинство.
Ако нещо се видя явно от резултатите на референдума, то е пропастта между големите градски центрове и Анадола.
„Не“ гласуваха Истанбул и Анкара, както и периферните провинции, докато централните и селски райони застанаха твърдо зад Ердоган. Нищо не се променя – турският президент ще продължи с ислямистките и националистически изказвания, докато Анкара засилва ролята си в Близкия изток. А междувременно, турското общество няма да приема лесно следващите ходове на Ердоган и малката разлика в резултата от референдума го показва категорично.
