Всеки ден се разпъваме взаимно. Не използваме дървени кръстове и гвоздеи. Не си слагаме трънени венци, не се бичуваме. Няма големи процеси. Няма го Пилат Понтийски. Затова пък използваме думи, погледи, жестове. Нашите процеси са разговори, спорове, кавги. Всички сме обвиняеми. Всички сме обвинители.
Всички сме Сизифовци, които бутаме своите камъни до Голгота и обратно. Докато взаимно се ругаем, негодуваме, говорим си зад гърбовете. Псуваме се явно и тайно. Подливаме си вода, защото и на нас ни подливат. Не спираме да си повтаряме, че в този свят вече няма морал, няма честност. Опитваме се да се примирим с положението. А когато някой ни говори за ценности, обвиняваме го, че и той е като другите. Като онези, които са ни лъгали. И него го разпъваме. С невижданото удоволствие, че нашето неверие не е предадено. С удоволствието на този, който е прав, че всички са грешни.
Поне сме всички, това е сигурно. В нашата държава никой не е виновен. Никой не носи отговорност. Всички са невинни до доказване на противното. В същото време на думи виновни са всички. Но не спираме да се самоубеждаваме, че така е в този свят. В тази държава, която обитаваме. Държава, чиито жители са вътрешни емигранти. Отделени един от друг човешки същества, които не говорят на общ език, а се намират в чужда държава.
Великден е. Страстната седмица. Но нашето колективно време се състои от страстна година след страстна година. И всяка година свършва там горе, на хълма. Където всички заедно се молим да ни отмине тази чаша. Но чашата не пита. Пием си я. А годините се редят една след друга. Колко чаши станаха? Колко горчилка?
Всъщност можем да отминем горчивата чаша. Или поне да намаляваме горчилката малко по малко. Можем и да престанем да страдаме, стига да спрем взаимните престрелки. Да се щадим едни други. Да си помагаме. Да споделяме. Да се опитваме да се изслушваме. Така става при общностите. Ако спреш да разпъваш другия, и той ще спре да те разпъва. Това е верижна реакция. Само трябва да ни светне крушката в главата. Или сами да си я светнем.
А стане ли това, ще слезем от кръстовете, на които сме се оковали. И ще възкръснем. Като общество и нация. Защото от векове знаем, че обединението прави силата, а не спираме да се делим на все по-дребно.
За момента може да се каже само следното: Христос ще възкръсне както всяка година, а дано някоя година да възкръснем и ние.
