Прибрах се капнал от работа, приятел, а то и вкъщи гладна котка ме чака. Мяука и ме гледа жално, върти опашка, ама е душичка. На, веднага й дадох храна, а тя като се загали в мен и запреде… После обаче нещо й стана на гадта и ме ухапа. Погледнах я лошо, изпсувах я. Тя се завря под дивана, но аз успях да я сграбча, вдигнах я и я ухапах лекичко, да види какво е. Котка да си в този живот! Лежиш си, за нищо не те грее, освен за стомаха, че и ти само се грееш, демек седиш си на топло. То навън и един кучи студ, уж пролет, а всъщност – зима още. Хората и те забързани, умислени. Крачат бавно, сякаш пролетта никога няма да дойде. Ей хора, я малко по-ведро я карайте, бе! Ей я пролетта, идва. Ама ония ми ти хора не си вдигат носовете, пък после се чудят защо са нещастни.
И аз си викам ей, Колев (мен така, на фамилия ми викат), да не увесваш и ти нос, чуваш ли ме, приятел. Да не почнеш и ти всичко да виждаш в черно, че на тая дупка, в която живееш майката й се е разкатала именно от това черногледство. Да се усмихваш и да си пееш, дори като ти е тъпо, защото само ти можеш да си го направиш хубаво, приятел. И не забравяй никога, че увисне ли ти носът, като нищо може да увисне и оная ти работа. И тогава как ще я караш ти? Ще се превърнеш в някой кастриран котарак, който дебелее и чака да му свършат дните. А ти не щеш такава съдба. Дай ти на тебе живот. Ама какво си се разприказвал? Я седни да хапнеш нещо, пийни си и една биричка. Телевизора само не пускай, че това е друга смърт, а ти жив ми трябваш, нали се разбрахме.
Та вечерям значи, после влизам в банята, защото за да е чиста душата, трябва и тялото да е чисто. Те двете уж са в развод, нали, така днес се води. Но не ги гледай, че са скарани. Обичат се. И добре се чувстват като се грижиш за тях. А после се забърсвам, поглеждам го това тяло в огледалото. Зима, приятел, натрупал си някой и друг килограм, не е като да е за пръв път. Поне се знаеш. Ще тръгнеш да тичаш. Може и на фитнес да тръгнеш, докато си оправиш формата. Само не ходи дълго, че тротоарите и без това са препълнени с мускулести кратуни. Остава и ти да станеш такъв. Душата е по-важна от тялото, та нея я тренирай. Тялото го гледай само, за да е щастлива душата, че тялото е нейна клетка, нейна крепост. Пу, сега пък откъде го измисли това „крепост”, идиот такъв! Тръгнал тука клиширано да се изразява. Я си виж по-добре торбичките под очите! Спи повече, приятел! Ама как да спя?
Ей го на, другата сряда е изпитът по философия, защото нали ние така психология учим. Складът, дето се трепем е временна работа. Тъпня, ама добре плащат, какво да се прави. Но твоето бъдеще е в психологията, а светло ли, тъмно ли ще е то, това все още нито някоя ангел, нито някой дявол може да го каже. А и да могат да го кажат, ти няма и да ги послушаш. Затова гледай сега, Колев, значи сядаш си на задника да учиш. Че не си ти бащино синче като толкова твои колеги. Тебе няма кой да те набута на някое топло местенце. Ти първо някое студено местенце да успееш да гепиш, а после и да го стоплиш. Че няма да ставаш психоаналитик, няма. Това за теб е вятър работа, но виж, да си в „човешки ресурси”, да бдиш над човекопотока в някоя фирма, това е тъкмо като за теб. Ще седиш, ще въздишаш над поточната линия, а хората ще идват и ще си отиват като пухкави, жълти пиленца. Ти ще ги наблюдаваш зорко, ще търсиш дефектите. И ще си им гугаш, мамини хубавци, дай татко да ви пипне перушинката. Мозъчето, тоест. Да ви види шарени пиленца ли сте или черни гарвани?
Добре, ама очите се затварят. Тялото блокира, иска си своето. Ти как да му се разсърдиш? То десет часа стока е разтоварвало. За малко да кажеш, че кръстът те боли, но ако тръгнеш да го гледаш по този начин, всичко те боли. От пръстите на краката до фонтанелата си в тъпа, изтръпваща болка. Вече на два пъти учебникът пада и шумът му те стряска. Ей, трудно е да учиш. Сложна работа е животът, но то и това му е хубавото, защото ако животът ти беше прост, сигурно и ти щеше да си някакъв простак там, неземен. Не че си първа умност, де, но все пак ти сече пипето.
Ставам от бюрото. Правя малко лицеви, но ръцете ми треперят, а устата се прозява. Няма да я бъде тая работа, но не се отказвам, защото най-основното при мен е, че съм инат. А вече човек ли съм, животно ли съм – това само другите могат да кажат. Когато и третия път учебникът тръшва на бюрото и аз скачам, се отказвам. Събличам се набързо и се пъхам под завивките, а тялото на мига се отпуска. Котката идва при мен и започва да мърка, а някъде вътре, там дето вече не знам душа ли е, вътрешности. Като четеш днес само да се объркаш, значи има ли душа или няма. Единственото, дето навсякъде пише е, че всичко е относително. Така че този въпрос остава отворен. Някъде там, вътре и аз замърквам.
Събужда ме шумът от отварянето на прозореца. Аз съм на първия етаж, но такова нещо не ми се е случвало досега. Съзнанието ми още се въргаля в сънища като прасе в кочина, грухти и се зарива в тях. Поглеждам часовника. Три часа е! Идея си нямам какво става. Ей, лоша работа. Чуват се стъпки. Вратата се отваря с трясък и в стаята нахлуват трима дангалаци с дамски чорапи на главите. Двама от тях държат военни ножове.
- Ставай, пустиняк с пустиняк. Деба, мама ти деба! – вика единият от тях, който е обут с камуфлажни панталони.
- Дека са парите, бе? – опира ножа си в гърлото ми втория, който носи тениска на Че Гевара.
Третият мълчи.
Още не мога да се събудя, а в същото време се гледам отстрани и си съчувствам. Още малко и сълзи ще зароня за себе си. Виж го ти, горкият Колев. Не стига, че скапан от работа се прибра, не успя да си научи за изпита, ами и някакви келеши искат да го обират.
- Двайсет лева имам, момчета – викам им.
Не е като да ги лъжа, другите кинти са в картата. Не че и те са кой знае колко, де. Някакви спестявания имам, но те са на друга сметка, защото господинът не може да се удържа и харчи за щяло и нещяло. Ама се сещам за лаптопа и фотоапарата. Като се сетя какви пари съм дал за тях, лошо ми става. Ех, Колев! Да си купуваше евтина техника, сега нямаше да ти трепери сърчицето. А ти винаги нещо скъпо ще си вземеш! Да те таковам и аз! А се сещам, че на бюрото в един плик и сто лева има, дето майка ми ги прати миналата седмица. Оттогава така си и стоят там. Мислех да й ги връщам, че знам с какви усилия ги отделя от смешната си заплата, ама решение не мога да взема. Тя няма и да си ги иска обратно, все едно не си я знам. И ето, сега и тия сто лева ще изгорят.
- Дваесет лева! Ами к’во е т’ва, бе!
Оня с камуфлажа е намерил стотачката. Ех, значи. Трябва поне да си крия парите.И аз съм един. Ама кой може да повярва, че така през нощта могат да нахлуят някакви идиоти.
- От майка ми... Пари…
- Па значи, че я еба и тя че ми плаща – вика оня с тениската на Че Гевара.
Като ми кипна значи. А и за лаптопа и фотоапарата си мисля. И като нанадох оня ми ти крясък.
- Помо-о-ощ! Обират ме! Помо-о-ощ!
А ония се смеят и въртят ножовете. Дори и третият, мълчаливият се заля от смях.
- Помо-о-ощ! – продължавам аз, а помощ отникъде не идва.
- Деба и идиотът, деба! Кой че те спаси, бе! Ей са ти разгоних и фамилията, и всичко! – вика оня с тениската и се приближава към мен с ножа.
Пък аз добре се напсувах (но не на майка) в главата си. Че си идиот, Колев, това вече би трябвало да е очевидно. Но поне си мислеше, че си добър студент и навлизаш с бодра стъпка в психологията. А така да се издъниш, сякаш не ги знаеш българите що за хора са? А после си рекоха така. Колев, в очите ме гледай като ти говоря: ти си идиот и грешник. Хубавото на грешниците е, че могат да си поправят грешките. Стъпи значи, твоята такава и онакава, на тая грешка, че лаптопът и фотоапаратът си отидоха. Да те видим сега знаеш ли я психологията или не я знаеш!
И тогава като креснах:
- Мазетата! Обират мазетата! Крадци-и-и!
И като се заотваряха тия ми ти врати и се втурнаха съседите към мазетата. А аз викам:
- Тук! При мене са! Хванах ги!
Тримата така се изплашиха, че и плика със стотачката изпуснаха на пода. Излетяха през прозореца. Скочих, отворих вратата и посрещнах тълпата от ядосани мъже. Мазетата ги бяха обирали четири пъти миналата година и хората бяха осъзнали за пореден път, че на полицията за нищо не може да се разчита, освен като трябва да те изнуди за пари. Или да ти иска личната карта за нищо и никакво.
- Къде са, бе, Колев? Къде са тия отрепки?
- Избягаха през прозореца! С нож ме заплашиха! – казах аз.
Съседите се втурнаха да преследват крадците. Аз се зачудих дали да не ги последвам, но за какво ми е да се трепя. Хрътките ги погнаха, а аз съм котарак, приятел. По-добре да си лежа на леглото, да си мъркам и да събирам сили. Че и утре е ден. И утре ще се боря за хляба и за дребния свой живот. Днес никой не те бръсне за слива, сам трябва да се оправяш. Но не мрънкам. Нали съм психолог човек. Гледам отгоре на нещата. А сега прощавайте, трябва да заспивам. Пък ако хъркам, простете ми. Само ще стана да затворя прозореца, че да не нахлуят пак някакви. Но и те са лесна работа. Виж как се разбягаха. Пък после ще ми приказват, че не ги разбирам аз хората. Те хората мен не ме разбират, пък аз и не искам да бъда разбиран от тях. Защото те повечето така наречени хора са като тия тримата – само гледат да те ограбят, да те заплашат. А на ангели се правят. Лека нощ!
