"Париж вече не е Париж", казва Тръмп и обяснява как негов приятел вече не ходел в този хубав европейски град, защото се страхувал от терористични атаки.
А какво да кажем за Америка?
Ню Йорк вече не е Ню Йорк след атентатите. Изобщо Америка вече не е Америка. И светът не е това, което беше.
Но светът се променя постоянно. И няма смисъл да дълбаем в историята. Достатъчно е да погледнем света около себе си. Нашия свят.
Въпросът е как ще реагираме.
Дали ще се свием в колибката си и ще си браним дворчето или ще приемем, че светът е това, което е и че неговото утре зависи от неговото днес. Като в същото време си дадем сметка, че това днес зависи от нас.
Няма кой да ни го направи и да ни го подхвърли.
И след това да си зададем въпроса дали искаме да строим стени по границите си. Стени срещу хората около нас. Дори срещу най-близките си. Че също и стени вътре в нас? Срещу страховете ни и кошмарите ни. Или искаме да живеем в свят без стени.
Да, рисковано е, защото така сме по-уязвими.
Но не е ли именно уязвимостта това, което ни прави хора? И не е ли по-смислено да споделяме уязвимостите си, страховете си, отколкото това да ги обграждаме със стени?
