Започва надпреварата за депутатски места. Партиите гледат към следващите четири години, за което ще трябва да привлекат възможно по-голяма част от обществото на своя страна. Месец преди парламентарните избори през март, България отново изглежда безпътна, какъвто е и политическият й елит.
Да посочим няколко „червени лампи“. На първо време страната сякаш се намира в един непрестанен цикъл от избори, а ние живеем в една перманентна предизборна кампания. Реално погледнато, в последно време България страда от незавършили мандатите си кабинети, което пречи на инвестиции, партньорства, вътрешния живот на страната. Избори и отново избори, в които обществената енергия се губи, недоволството се превръща в апатия, а желанието за оказване на натиск за извършване на реформи, става все по-малко. Изборите през март едва ли ще са последните за тази година. Ако слушаме изявленията на водещите партии, никой не иска да направи коалиция с конкурентна партия в името на общественото спокойствие, а напротив – готови са на всичко в името на „всичко или нищо“. Реалностите, обаче, са различни и понякога трябва да се правят компромиси, когато става дума за нещо по-голямо от броя на депутатските места.
А недоволство има. То е онова недоволство, което се изразява най-вече на ниските нива, в битовите, ежедневни разговори. Нека не се лъжем – масово хората изобщо не искат да гласуват, а най-честият въпрос, който чуваме около себе си е: „И сега за кого ще гласуваш?“ Мнозина не се виждат представени, не се припознават със съществуващите политически партии и вярвам, че това ще се види като резултат и активност след месец. Изборът на екипи, водачите на листи и изобщо представителността, и публичният образ на политическите партии, предизвикват не малко усмивки.
И дори да не „издребняваме“ за положението вътре, то трябва да погледнем навън. Отваряме прозореца към двора на съседите и виждаме няколко неща. В Турция се шири политическа криза, която може лесно да се превърне в граждански конфликт. Ловът на вещици налива масло в огъня на напрежението, което избухва в спорадични сблъсъци със силите на реда. По едната граница на Турция – със Сирия - има все още активна гражданска война, в която Анкара участва от половин година активно със свои военни части. В другия край – на югоизток – кюрдските сили на ПКК са действащи и имат все по-голяма роля не само в Сирия, но и в Ирак. Като съседна държава и партньор в НАТО, ние не само трябва да наблюдаваме отблизо ситуацията в Турция, но и да имаме адекватни мерки за реакция.
В Македония нещата не са розови, макар и от друго естество. Наистина, някои споменават, че ако правителството на ВМРО продължава с репресиите си, може да се стигне и да по-сериозни сблъсъци, но засега това не се случва. За щастие, защото не съм убеден, че имаме идея как да реагираме при ескалация на напрежението в още една съседна държава. Груевски наскоро бе обвинен за продължаващо незаконно наблюдение и подслушване на НПО сектора, което е директен авторитарен удар по гражданското общество, събудило заедно с опозицията редица протести за последните три години. Единственото, което се чу от Македония в България последно време, уви, е най-вече изказването на незнаен американски конгресмен пред албанска телевизия, който „иска подялба на Македония“. Разбира се, това звучи прекрасно в ушите на националистическите формации, но и на техните лидери им е ясно, че дори да се случи нещо подобно (а такива сигнали няма), то няма да стане с усмивки на лицата. Розовата мъгла на патриотизма към Македония често замъглява преценката на родните ни политици за реалностите в една съседна страна.
Продължаваме да гледаме през прозореца към дворовете на съседите и осъзнаваме с ужас, че не сме изолиран остров и когато се разрази буря около нас, засяга и нас самите.
Какво показват партиите по отношение на външната политика? Отговорът не е много оптимистичен. Може да се каже, че външнополитическите въпроси не са приоритет не само сега, но и на предишните правителства. Много от родните политици нямат никаква визия за ставащото около България дали защото не разбират процесите, дали защото не искат да ги разберат. Анализатори често обясняват сложни събития с множество пластове с опростени думи и черно-бели теории. Нищо, обаче, не е така просто.
Партиите засегнаха най-вече изграждането на стени по границите ни, спиране на миграцията, засилване на охранителната дейност – забележете – и във вътрешността на страната. Строежът на стени е актуална тема покрай Доналд Тръмп, но дори за американския президент стана ясно, че има фактори, с които да се съобразява. Да спрем миграцията не можем, защото това означава, че трябва да разрешим войните и конфликти из Азия и Африка, откъдето бягат 2/3 от бежанците по света. Засилването на охранителната дейност е странно ориентирана навътре – към кого и срещу кого? Казват, че това е мярка срещу нелегалната миграция, но дори в лагерите в момента няма толкова хора, помещенията са полупразни, а бежанци могат да бъдат видени главно по три-четири улици в София. Така че срещу кого ще е цялата тази полицейска сила?
Другата тиражирана тема, с която се обясниха дори американските войници в България, е тероризмът. Чух няколко пъти вече политици и анализатори да коментират как Черноморието е важен район за международния тероризъм, че засилването на американските военни от НАТО се налага заради защитата ни от международния тероризъм. Но дори бързия преглед на фактите показва, че това е нищо повече от популизъм или непознаване на действителността. Във всички авторитетни изследвания, посветени на движението на чуждестранни бойци към и от Близкия изток, България не е споменавана. Страната ни не е част и от пропагандата на Ислямска държава, например. Босна, Албания и Косово – да, но не и България. В едно от последните изследвания за бойци от Балканите в рамките на 50 страници страната ни дори не е обособена в отделен раздел, за разлика от други балкански страни. Още нещо – Черноморието е важен район, но не за терористични организации, а за Русия. Ислямска държава, талибаните, Ал Кайда – всички те използват предимно каспийския район и Средиземно море за движение на бойци, но пък Черно море е жизненоважно за флотата на Руската федерация. Ето защо, в контекста на новото напрежение между НАТО и Москва, Вашингтон изпрати допълнителни 120 души, а не защото те ще охраняват границите ни от „пълчищата джихадисти“.
Дотук се ограничава главно външнополитическата визия на мнозинството от партиите ни един месец преди поредните парламентарни избори. Те нямат конкретика към геополитическите реалности, не искат да коментират темите и подхождат към тях, както правят и с вътрешнополитическите дебати – с пренебрежение. Предпочитат да насъскват обществото срещу някое и друго семейство бежанци, срещу 14-годишни афганистански младежи, срещу „световната конспирация“. В едно предаване наскоро, лидерът на Атака посвети цяла предаване срещу увреждащото влияние на моловете и парфюмите, внасяни отвън и как промиват мозъците на хората.
България има главно два проблема, срещу които трябва да се бори като общество, политически елит и интелектуалци: мафията и корупцията. Тези две чудовища разядоха страната по всички етажи на властта, разбиха институциите и са главната причина за апатията и намръщеното ежедневие у нас. Българската мафия, която има репутация на брутална организация от Балканите до Южна Америка, но е избягвана тема, влияе директно на качеството на живот. Независимо в коя от формите й, тя е заболяване, с което трябва да се подходи по най-краен начин.
Политическите партии и институциите трябва да се съсредоточат в битката срещу корупцията и престъпните организации, а не срещу въображаеми врагове. България живее в състояние на постоянна предизборна кампания, в която година след година се избягват важните и сериозни теми, застрашаващи не само демократичността у нас, но и самото общество.
