Едно бесило. И на него всяка година бесим патетичните си словоизлияния – от официалните речи на политиците до революционните апели в социалните мрежи. Суета, която вече не мога да понасям. Ако спечеля, печеля за себе си - ако загубя, губи цял народ. Къде сега е Панайот Хитов да прочете тази проникновена мисъл?
Каква съдба може да има народ, който продължава, поне официално, да отбелязва смъртта на собствения си Апостол на грешна дата? При преминаването от Юлианския към Григорианския календар, в интервала 1 март 1800 – 28 февруари 1900 година към датите по „стар стил“ се прибавят 12 дни, за да се получат съответните дати по „нов стил“. Васил Левски е роден на 6 юли 1837 година по стар стил, което правилно се отбелязва като 18 юли по нов стил. И въпреки това, макар че е обесен на 6 февруари 1873 година (т.е. пак преди 1900 година), ние отбелязваме кончината му на 19 февруари.
Голяма част от историците знаят това, но нямат проблем с подмяната на историята, стига самите те да успеят накрая да се приютят в нея. Историята като Големия Приют, в който има място за всякакви псета.
Немалка част от българите, които живеят с чувство за историчност, също знаят това и почитат паметта на Апостола на правилната дата. Но от тях нищо не зависи. Или поне така им се втълпява.
Но хайде да оставим проклетата дата.
Левски е заловен от турците на 27 декември 1872 година. До обесването му минават почти два месеца. Опитва ли се някой да му помогне в този период от време?
Ще ми отговорите положително. Ще ми разкажете за двете чети в Чирпан и Хасково, ръководени от Атанас Узунов (от Хасково) и Георги Данчов (от Чирпан). За барон Хиршовата железница, дерайлирания влак и решението на турските власти да съдят Апостола не в Цариград, а в София.
И пак няма да се съглася с Вас.
Трябва ли да мислим, че сме изпълнили дълга си към Апостола с тези две скромни чети в Чирпан и Хасково при наличието на няколко емигрантски революционни организации, които са разполагали все пак с някакви материални, военни, четнически активи? При наличието на все пак някакви съратници, които не са заловени?
Дай му на този народ един велик човек и той сам ще го разпне на Кръста.
Псувайте ме, ако искате, изразявайте несъгласието си с мен – това е Ваше право. Но аз никога няма да направя компромис с онова, което смятам за истина и в което вярвам, само за да ви се харесам. Мисля си следното: не знам за поп Кръстю, но ние предадохме Апостола си.
И днес, макар че съм твърде млад, не ме плаши смъртта, а това, че тази земя ражда предатели. Не сме народ, за който да станеш курбан, Василе. Не сме. И за да не те възпее в песен един друг Васил (понеже у нас вече и това е възможно), ще го направя аз в едно мое скромно стихотворение:
Бесило
Той живееше с някаква странна и вътрешна сила!
Но по пътя пламтяха от скръб изморени очи…
И разбра, че народът му сам е издигнал бесило,
на което без своята съвест
сега го качи.
Пред такова прозрение даже и гарван не грачи,
а слънцето слиза надолу по пътя край моста…
Народе???? Накъде ли си хванал да крачиш,
щом по твоите ръце не засъхва
кръвта на Апостола?
Тези думи са обобщение на всичко онова, което искам да Ви кажа. Един народ с четири въпросителни, които са ни стиснали за гърлото.
И едно бесило, на което виси бъдещето ни.
