Никога не можем да огледаме еднакво сферата от всичките й страни, ако сме се вторачили в една част от нея. Това би могло да се случи само и единствено ако променяме визуалната си перспектива и пак не е напълно сигурно… Така е и със ситуациите, в които попадаме – няма как да бъдем напълно обективни, колкото и да ни се иска. Мнението си е мнение именно затова и то несъмнено се различава от знанието.
И все пак някои определени житейски аспекти ни карат да се замислим повече, отколкото други. Технологиите толкова много напреднаха, удобствата станаха така “наложителни” за нашето ежедневие, че всички ние сме зависими, до голяма степен, от тях. И когато ни спрат електричеството за малко, това често води до излишни нерви. Обичаме си и дистанционното, и климатика, и безжичния интернет, и колата, паркирана пред входа, и асансьора и Iphone – a, и лаптопа, и толкова сме се привързали към тях, че ги считаме за даденост.
Целият прогрес в света, въпреки всичките му позитиви, ни е превърнал, в една или друга степен, в консуматори. В България, през последната една година, закупените книги на глава от населението са по-малко от една. Тъжно, но факт. Защо ни е да четем, когато имаме телевизия и интернет, пък и книгите напоследък са скъпо удоволствие.
И в крайна сметка се получава така, че голяма част от нас живеят ден за ден, по инерция, без да си дават ясна представа, че времето не чака никого. То се изнизва между пръстите ни и никой друг, освен нас, не би могъл да го изпълни със смисъл и цели. Собствените ни избори предопределят съдбата ни.
Животът не задава въпроси на онези, които не се борят с вълните му, а се носят по течението. И темата е стара, почти колкото и света… А съществуването както твърди Албер Камю се затваря в следния цикъл “Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време.” Е, съществуват и видоизменения, дошли с времето и с новостите, но те са просто друга част от същата песен. Докато… докато не дойде време за няколко въпроса, ако изобщо дойде, защото не на всички е присъщо любопитството и не всички са търсачи, пътешественици и бунтовници.
Затворени в еднообразните си дни, често забравяме за смисъла на нещата (една теза, за която някои вероятно ще ме разкритикуват).
Хората са части от добре работещ механизъм и въпреки трудностите, които имат, те съществуват и оцеляват. Движат световното колело, без да се замислят особено. Прекарват дните си в работа, която често не харесват, макар че животът е твърде кратък за грешната професия. Имат задължения – делови и семейни, срещи, които минават бързо, отговорности, малко време за спане и гледане на телевизия. Понякога тешат болките си с алкохол, не им пука особено, отчуждени са един от друг.
И изобщо не има харесват различните… онези мислещите, отговорните, образованите, с новите идеи. Не си ли част от общото, значи носиш със себе си злини. Новаторите в днешно време не са на мода, макар че има светлина в тунела. И мислещите глави понякога, но твърде рядко, издигат своя глас над посредствеността.
Не стана ли време да дадем шанс на изкуството, интелектът и културата да си проправят път сред нас и да облагородят душите ни? Май, че е раничко… има какво още да губим, има още стъпала надолу преди дъното, преди всички ние да осъзнаем нуждата от нематериалното, преди да разберем, че властта и парите не са всичко.
Ще ми се Бредбъри да не се окаже пророк с неговите 451 градуса по Фаренхайт. Но има нещо, за което съм сигурна и то е, че светът ще тръгне в друга посока и ще дойде времето за експанзията на Различните, всички онези, така неприятни на посредствеността.
За финал една фраза на английски, която изплува в съзнанието ми, мислейки по темата: "They Laugh Because I'm Different, I Laugh Because They're the Same".
Не позволявайте на тълпата да ви превърне в себе си, поемайте отговорност и бъдете Различни.
