Новата година наближава, ние притихваме покрай празниците. Въпреки шумните трапези. Въпреки приятелските компании. Вглеждаме се в себе си. Изпращаме 2016-та. Мислим си какво сме успели да постигнем и какво – не. Кои мечти са се превърнали в реалност и кои най-вероятно никога няма да се превърнат. Навън е кучи студ. Заставаме до прозореца и гледаме танцуващия сняг, посипващ с бялото си мълчание улици, тротоари, минувачи. Излизаме на балкона, за да изпушим цигара и вдъхваме от този студен, напоителен въздух.
Не е ли изминалата година именно като този падащ сняг, който скрива формите на всичко, което е било досега? Който затрупва с белотата си очертанията на света и го изчиства? За да може през новата година малко по малко в преспите да се появят първо плахи стъпки, после пътеки. А след това снегът да се поизцапа, докато не се разтопи съвсем и земята не се покаже отново?
Сега ще ни упрекнат, че не намесваме в тези думи вездесъщата политика. Че не говорим за нови партии и стари, продънили се, кухи политици. Че не става дума за социалното, за проблемите. За всички тези неща, които също са били част от 2016 г. За това не е забравено, но за него има цяла година пред нас. А за да разберем по-добре обществените процеси и светът изобщо, нужно е да се вгледаме и в себе си. Да се разучаваме, да се опознаваме, да се изненадваме от самите себе си. Само това може да ни отведе нататък по пътя, иначе съществува досадната възможност да зациклим, да спрем, да ни затрупа снегът на деня, на бита и да замръзнем в сегашното си състояние. А това значи да умрем, защото животът е едно постоянно движение.
И така… Какви стъпки оставихме в снега на изминалата година? Колко камъчета подхвърлихме в тревата край пътя? С какво се обогатихме? Къде пътувахме? Какво от чужбина взехме за родината си? Станахме ли по-добри в нещо и изобщо? Отказахме ли се от някой вреден навик и научихме ли се на някой полезен? Има толкова въпроси, които можем да си зададем. И тъй като всеки може да си измисли сам най-добрите въпроси, няма да изреждаме повече. Важен е принципът.
Снегът вали. Годината почти е изваляла. Усещаме студа на неосъществените си надежди, на страховете, които ще покълнат през новата година. На личните провали. Но я има и топлината на задаващото се лято, на увеличаващия се ден. Все пак в този свят има толкова много баланс.
А снегът е натрупал вече преспи. Така че отваряме вратата, слизаме по стълбището, пристъпваме през входната врата на блока, в който живеем. Застиваме за момент. Сякаш ни е страх, но набързо се отърсваме от страха и правим първата, леко плаха, но в същото време уверена крачка. Оставяме отпечатък. И си казваме, че това е едно добро начало. Първата стъпка в новата година.
Дано тя да е по-добра, по-умиротворена, по-щастлива. А ние да сме здрави, всичко друго ще се нареди някак.
