"Колко много битки е провокирал и колко бели остриета са били насочени към него? Градът е стар като вечността....О, град чудо! Той остава, но неговите царе си отиват; те загиват, но неговата гибел още не е обявена."
Това са думи за Алепо (Халеб) от пътешественика от 12 век, Ибн Джубайр. Както споменава той, един град не се определя от неговите управници, а от стремежите на неговите хора.
Звучи актуално, нали?
През 2010 година беше последното ми продължително посещение на Сирия. Тогава, сякаш усещайки предстоящата буря, посетих със семейството си по-голямата част от страната. Преминахме от север до юг, през планините до границата с Ливан до централните райони. Дамаск, Суейда, Хомс, Маалула, Алепо. Днес жителите на тези места могат да ви разкажат безкрайно много истории за страдание. Както Хомс беше един от търговските центрове на Сирия, така и Алепо от гъстонаселен и исторически град, се превърна в символ на разделението, на въздушните удари, на мъченията и разрушението.
Пътувал съм из Алепо и сам. През годините този град се превърна в моя любим град в Сирия заради излъчването си, хилядолетната си история, крепостта, извисяваща се над Стария град, закритите базари. За последните години, един от основните потоци бежанци към Турция и Европа, идваше именно от Алепо и неговата провинция, която до момента е оспорвана между множество опозиционни и правителствени фракции.
Но Алепо има своята дълга история на превратности на съдбата, нашествия и красота. В своите произведения „Макбет“ и „Отело“, гениалният и вечен Шекспир споменава града като пример за далечна екзотика, където Отело убива турчин като отмъщение за един венецианец. Името на Алепо се носи през вековете на гърба на разказвачи на истории и кервани на местни търговци, които достигайки до Африка, Азия и Европа, правят града по-известен от самата Сирия.
За разлика от други градове в Сирия, Алепо има свой традиционен музикален стил, произхождащ от времената на арабска Испания. Също така, подобно на иракския древен Мосул, градът има и прозвище – Ал Шахбаа – идващо от характерния цвят на местния мрамор.
Исторически, Алепо е един от най-важните градове в района. Смята се, че който го контролира, може да нанася удари и по други селища и градове, включително разположения далеч на юг Дамаск. Въпреки значимостта му, обаче, Хафез Асад – бащата на сегашния президент Башар Асад- не посещава нито веднъж града за всичките тридесет години, през които управлява Сирия. Алепо е родно място на Амин ал Хафез, президент на Сирия между 1963 и 1966 година, за който се твърди, че Хафез Асад издава смъртна присъда през драматичните събития на 23 февруари 1966 година, когато правителството е свалено от радикалната националистическа фракция в редиците на партията Баас, водена от Салах Джадид. Споменът за станалото с Амин ал Хафез, който е ранен сериозно три пъти по време на преврата, е жив и до днес в Алепо. Силите на Салах Джадид, довели Хафез Асад на власт, са левичарски, но са подкрепени от части на алауити и друзи, докато Амин ал Хафез е представител на мнозинството сунити в страната. Макар и да не е било движеща сила тогава, на подкрепата на тези групи днес се дава друго значение и историята се пречупва през призмата на четири десетилетия управление на клана Асад. След прогонването на Амин ал Хафез от Сирия, новото правителство на Асад превръща тези малцинства в свой основен стълб под маскировката на социалистическа доктрина.
Помня улиците на Алепо, западните и източните му райони. Булевардите и Стария град, палмите пред цитаделата, между които имаше малки кафета, винаги пълни с клиенти. Източната част, която е изпълнена с исторически монументи, гледа към крепостта. Там именно започна настъплението на бунтовническите части през 2012 година.
Търговията и съставът на населението на Алепо имат дълга история. Преди обявяването на независимостта от Франция през 1940-те, градът и районът му са обособени в нещо като самостоятелна естествено разделена територия в Източна и Северна Сирия, заедно с Южна Турция и Северен Ирак. По време на османското управление, Алепо е по-важен търговски център, отколкото днешната столица на Сирия, Дамаск. Лондонската Левантийска компания има търговско представителство там до 18 век, използвайки местните връзки за търговия между османците и Великобритания.
Заради туризма и инвестициите – повечето, идващи от Турция и Персийския залив – Алепо се превръщаше в модерен град, изпълнен с бутикови хотели, настанени в старите къщи, заведения и магазини. Но както на юг около Дамаск, така и в Алепо, разликата между селските райони и тези големи градове, беше очевидна. Атмосферата извън тях показваше не чак толкова щастлива история. Не един път съм чувал разкази от млади хора, които взимат малки заеми от приятели, за да могат да ходят по кафетата и да прекарват време в града. За външният човек, обаче, картината е друга. Ако не познаваш страната, можеш лесно да останеш с впечатлението, че си посетил една развиваща се държава, която под управлението на младия си президент, успешно навлиза в 21 век. Живеенето в балон, както в живота, така и във всеки друг аспект на бита, е лесно.
Историята на Алепо е решаваща за съдбата на един цял обширен район, който се простира от Иран през Сирия и Ливан до Египет. Нур ад Дин Занки е име, което няма как да не чуете в Северна Сирия. Днес то е избрано от местна бунтовническа бригада, но в историята Занки е един от най-известните владетели, завладял Алепо месеци след като баща му е убит през 1146 година в близост до цитаделата Джаабал, разположена до днешния град Ар Ракка. В продължение на 28 години, Занки управлява над територия, простираща се от Мосул до Египет. Той реорганизира мюсюлманските армии от онова време и поставя основите за бъдещото поражение на кръстоносците при Хатин от едно от най-големите имена в историята, Салах ад Дин.
Завоеванието на Занки е важна част от далечното минало на района. Едно от наследствата му намира отражение в две изключително важни събития днес – кървавата кулминация на военната правителствена офанзива в Алепо, която завърши близо 4 години опити на армията да върне града и офанзивата в Мосул в съседен Ирак.
Разбира се, днешен Алепо не е онзи Алепо от времето на Занки. Но разрушенията могат да бъдат сравнени с летописите от тогава. Варелните бомби, които правителствените самолети и хеликоптери използваха в жилищни райони, доведоха да смъртта на хиляди цивилни. Ужасяващата тактика, наречена „предай се или умри“, прогони огромна част от населението на града, а онези, които останаха бяха принудени да търпят всички несполуки, произлизащи от наложената блокада. Бунтовническо присъствие в Алепо представлява директна заплаха за управлението на Асад, както в миналото контролът върху Алепо е гарантирал удар по Дамаск. Въпреки всички преговори и опити за прекратяването на огъня през последните години, сирийският режим не се отказа да превърне Алепо в ад, за да гарантира, че там няма да се появят отново опозиционни огньове.
Атаката върху Алепо от правителствените сили е равносилно на унищожението на древни артефакти, което извърши Ислямска държава. Когато репортери пристигнаха преди дни в града, те го описаха като „апокалиптична пустош“. Разликата между действията на Асад и Ислямска държава е в това, че джихадистите направиха всичко възможно да покажат на света разрухата, причинена от тях, докато Асад я отрича.
За местните хора в Сирия и Ирак, сраженията в Алепо и Мосул предизвикват паралели с исторически събития, за които се разказва в народната памет. Градовете имат историческа връзка, традиционна дори. Днес, в операциите и в двата града участват почти едни и същи милиции, подкрепени от Иран, който търси изгода за своите интереси и от двата конфликта. И Алепо, и Мосул предизвикаха интереса на големите сили като САЩ и Русия. Американските сили подкрепят офанзивата в Мосул, докато руските са в Алепо.
Не помагат и изявленията на местни лидери, за които двата конфликта са част от по-голям регионален сблъсък. Когато Абу Бакр ал Багдади, лидерът на Ислямска държава, избра да обяви халифата от джамията в Мосул, това не е случаен ход – от същото място се е изказвал и Салах ад Дин. През септември, Акрам ал Кааби, командир от една от главните про-ирански милиции в Сирия, заяви, че Алепо е шиитски град, припомняйки, че преди времето на Занки, той е контролиран от шиитската династия на Хамданидите. Бившият иракски премиер Нури ал Малики също заяви, че след като се свърши битката при Мосул, милициите трябва да се насочат към Алепо. През август, Абдулла ал Мухайсини – сунитски джихадист от Саудитска Арабия – призова радикални групи да се обединят срещу шиитските милиции в Алепо. Миналат седмица, Хюсеин Мортада, журналист, близък до Хизбулла, се подигра на бунтовническите сили насред разрушена от въздушни удари джамия.
За външните наблюдатели подобни провокации са лишени от смисъл. В западните медии и не само, те не намират отражение. Загубата на бунтовническите части в Алепо се разглежда единствено в контекста на сирийската гражданска война. Освен хуманитарната криза, журналисти и анализатори се съсредоточават върху значимостта на Алепо за въоръжения бунт срещу Асад. Но тези коментари не успяват да уловят дълбочината на раната от последните събития в района. Трагедията в Алепо ще се усеща тепърва през идните години.
За мнозина местни в Сирия продължава да е объркващ фактът, че хора по цял свят все още виждат Асад като цивилизована алтернатива на джихадисткия хаос и като потенциален партньор. Фразата „Да, той е жесток, но…“ стана широко споделяна. Сигурно сте чували и изречения, започващи с „Не подкрепям Асад, но…“? Тези думи причиниха затваряне на очи за факта, че в името на спасяването и стабилизирането на един режим, загинаха стотици хиляди сирийци, а милиони напуснаха домовете си. Една трагедия е допускана все още заради това, че на света не му си занимава с конфликт, който му изглежда далечен.
Британският писател и журналист Кристофър Хичънс, който почина през 2011 и не успя да види ужасите на сирийската гражданска война, изказа преди години думи, свързани със свалянето на Саддам и емоциите, свързани с това: „Всеки, който казва, че Саддам Хюсеин е „лош, но приемлив“, не знае за какво говори. Те не знаят как изглежда фашизмът. Те не знаят какво е да видиш семейства, принудени да аплодират публични екзекуции и мъчения на техни роднини. Те не знаят какво е да видиш 180 000 души, най-малко, обгазени в северните провинции. Те не знаят какво е да видиш множество араби шиити, убити в Южен Ирак“.
Днес не са малко иракчаните, които знаейки какво е да живееш под управлението на Саддам и приветстваха външната намеса, говорят точно обратното за Сирия. Те забравят, че сирийският режим пращаше в продължение на половин десетилетие джихадисти към Ирак, които убиваха техните сънародници. Не им прави впечатление, че хиляди цивилни загинаха под руините на сградите, разрушени от един режим, който много напомня онзи, от който те самите са бягали.
За мнозина сирийската опозиция е просто креатура на Саудитска Арабия. Уахабити, дошли от Персийския залив, подкрепени с пари на американския империализъм. Идеята, че това са хора, въстанали срещу режим, просто се замете под килима и остана там досега. Няма значение, че сирийските активисти бяха убивани и измъчвани както от режима, така и от джихадистки групи. Когато членовете на Нусра напуснаха Алепо под т.нар. евакуация, те изоставиха затворите си в града, пълни с активисти, журналисти и членове на сирийската опозиция и Свободната сирийска армия. Този факт остана широко незасегнат при отразяването на последните събития в Алепо, както и не се даде сметка, че градът беше завзет не от редовна сирийска армия, а от милиции, дошли от няколко държави.
Сградите на Алепо потвърждават, че жертвите на офанзивата в Алепо не са джихадисти. Джихадист ще остави ли на стена в Източно Алепо надписи с любовно съдържание, послания между влюбени или цитати от песни на вечната ливански певица Фейруз? Хората в Сирия се надигнаха в името на всеобщи права и свободи, които са гарантирани за всеки жител на тази земя. Онова, което се случи по-късно, включително надигането на радикализма, е следствие, а не причина на бунта. Репресиите произвеждат крайности и алтернативни борби.
Според мнозина коментатори, победата на правителствените сили в Алепо може да промени курса на конфликта в Сирия. Но войната е далеч от своя край. Падането на Алепо създава още по-благоприятна почва за радикалните групи, за които избиването на опозиционни фракции, е добра новина. За режима на Асад беше важно да върне контрола над Алепо преди влизане в длъжност на новия американски президент. За да се случи това, руснаците дори пратиха същите елитни части, които помогнаха при присъединяването на Крим през 2014 година. Сега, обаче, сирийските власти трябва да вкарат допълнителни усилия и ресурси, за да задържат контрола над Алепо и да създадат някакво подобие на сигурност. През последните дни започнаха първите саботажи и засади на патрулиращи през Алепо отряди на Хизбулла и правителствените сили. Това вероятно ще е новата реалност в града за дълго време. Историята ни показва, че това няма да е краят на войната.
Събитията, които светът гледаше по телевизията, ще отекват в целия Близък изток, а какви сили ще излязат изпод руините на разрушените базари, джамии, офиси и хотели, не може да се предвиди. Новият етап в битката за надмощие в региона все още се развива. В Алепо вероятно видяхме началото.
