На нас, обикновените хора, винаги ни трябва частица магия. Нещо, в което да повярваме, макар и да знаем, че най-вероятно е лъжа. Дядо Коледа, от когото да очакваме подарък, макар и да не сме сигурни, че сме били достатъчно послушни през годината. Някой Благолаж, макар и изскочил от разказ с неговата художествена условност. Нещо, което ще омагьоса реалността, макар и за ден.
На Христовото Рождество ни трябва още повече от тази магия. Обикновено телевизионните програми се опитват да ни я предоставят с магьосническия „Хогуортс“ и Хари Потър, някоя от частите на „Сам вкъщи“ или коледния концерт на Веско Маринов. Този път обаче, превключвайки каналите, попадам на незабравимия български филм „Двойникът“ с участието на актьори като Тодор Колев, Надя Тодорова, Йорданка Кузманова, Георги Русев и други. Гледал съм го, но някои филми никога не омръзват. Това е магията, която ми трябва, за да се потопя в света, в който искам да бъда. Моят свят.
Голяма част от българските филми преди Промените са нещо феноменално, което трябва да се изучава много сериозно. Гледаш – семпли и непретенциозни декори, облекла, ефекти, места за снимане, а думите на актьорите те хващат за гърлото – или от смях, или от болка, които дълго не можеш да преглътнеш. Силата на сценария, съчетан с феноменалната актьорска игра на цяло едно невероятно поколение са онова, което остава в Историята. И в този случай тя няма право да улови само контурите. И го знае.
Гледам Тодор Колев (мир на праха му). Неговите характерни мимики, жестове, движения, интонация, думи се врязват в съзнанието ми. Никога не мога да го забравя, никога не мога да объркам гласа му – когато го чуя, той просто изскача пред очите ми. Да изграждаш такъв плътен и пълнокръвен образ в различните роли е призвание само за гении. Но Тодор Колев, макар и такъв, никога не изневери на народа си, на силната си връзка с него. Той не се качи на онези Вавилонски кули от картон, които изграждат и катерят някои от днешните еднодневки в бранша. Той си остана Пурко, не успя да бъде господин за един ден. И ако забравим това, то ние ще бъдем бирникът.
С всичко това искам да Ви кажа, уважаеми читатели, че трябва да живеем с чувство за историчност. Не трябва да забравяме да помним хора, които заслужават да бъдат помнени. Трябва да уважаваме Паметта – тя е онази магия, която е способна на всичко. Тодор Колев преди години е бил водещ на предаването „Как ще ги стигнем“. Аз бих задал въпроса: как ще го стигнем него, Миналото? Защото Миналото не е зад нас, както много хора твърдят. Те са същите (било то политици, поети и т.н.), които смятат, че всичко започва от днес и от тях. Не, нищо не започва от тях, преди това има История за разказване. Миналото е пред нас, ние трябва да го догоним и в срещата си с него да бъдем достойни, а именно – да го познаваме. Въпросът е, че то спринтира, докато ние го караме по-скоро на маратон.
А „Двойникът“? Всеки трябва да изиграе себе си в този живот, ако предположим, че животът е една сцена. Стига фалшиви герои (пак по Тодор Колев) и двойници. Няма време за това.
Искам да пожелая светло Рождество на нашите читатели! Бъдете здрави, щастливи, обичащи и обичани! Весело посрещане на новата година и благодарим за доверието!
И не забравяйте. Частицата магия я има. Само трябва да я уловим. Всички имаме нужда от нея. А може би и тя от нас…
