На 31 юли тази година Хари Потър щеше да навърши 32 години, ако беше реално съществуваща личност. Вместо това той е плод на една британска фантазия, която промени света.
Налага се да вметна някои сухи факти, които да бъдат скелета на моята теза.
Факт: поредицата за Хари Потър има над 450 милиона продадени копия, превръщайки я в най-успешната в историята на човечеството.
Факт: антагонистът в историята – Волдемор, се появи в своята надуваема, гигантска версия, и беше разпознат безпогрешно от милиони очи в най-различни точки на света.
Факт: Интернет бе засипан с постове за припомняне колко велики бяха времената, когато имахме Хари Потър.
Истината е, че ние все още го имаме. Тези от нас, които имаха късмета да израстнат с тези наистина вълшебни книги, винаги ще носят магията в себе си. Това не е детска приказка. Това е вълнуваща, оригинална история за израстване, чиято основна тема самата авторка е назовала – смъртта. Може би това изненадва част от по-възрастната аудитория, която си мисли, че децата четат за някакво си момченце с вълшебна пръчка, което е неуязвимо. Но аз искам да направя не литературен, а културен анализ на този феномен, който означава толкова много за моето поколение, и толкова малко за следващото.
Когато излезе през 97-ма, книгата беше изгаряна ритуално от религиозни фанатици, които смятаха заклинанията в нея за опасни и окултни (важно е да споменем, че абсолютно всеки фен ги е изпробвал, напълно безполезни са, освен за учене на латински). Имаше много медийно внимание, но не заради съдържанието, а заради промяната. Родителите ни се оплакваха, че прекарваме прекалено много време пред телевизора и се отчайваха от нас, но Хари се погрижи за това. Хари Потър беше прочетен от милиони хора по света и събуди тяхната страст към литературата отново. Промени ни. Създаде глобална, безкрайно толерантна общност, обединявана от убеждението си, че на единадесетите ни рождени дни писмата от Хогуортс просто са се изгубили, което не ни прави по-малко специални. Реалността оправда очакванията, че един ден всяко дете по света ще знае името на момчето, което живееше в килера под стълбите.
Но всяко поколение иска да е различно и оригинално. Мнозинството от днешните 12-13 годишни следва логиката: Хари Потър е известен - всички са чели Хари Потър - ние не искаме да сме като всички - Хари Потър е лош за нас и ние го обявяваме за обикновен/стар/износен/ненужен.
И ето какви по-съвременни еквиваленти си намериха:
Пърси Джаксън. Написан от мъж, не жена. Американски, не британски. Героят е син на древногръцки бог вместо магьосник. Съдържанието е крайно предвидимо и продиктувано от гръцката митология, която е универсално известна; за разлика от креативните обрати, които Роулинг ни предоставяше (а вие знаехте ли кой е наследникът на Слидерин?!). Крайно неуспешен/неизвестен.
Обожаваният „Здрач” – поредицата, превърнала вампирите от меланхоличните, самопрезиращи се герои на Ан Райс, в нещо като горски феи, а върколаците – в сладки, малки кученца. Убих много мозъчни клетки, четейки това, и мисля да се съглася с един много по-умен от мен човек - Стивън Кинг:
„Хари Потър” те учи да се изправяш пред страховете си, да намираш вътрешни сили и да правиш правилното нещо пред лицето на опасността. „Здрач” е за това колко е важно да имаш гадже.
Културата се отразява на нашата менталност. И ако още копия на „Здрач” са това, от което младият свят чувства, че има нужда, аз съм загрижена не само за бъдещето на литературата, а за това на планетата като цяло.
Нима съм единствената, която иска бъдещите й деца да порастнат в свят на вълшебства и истини вместо блестящи вампири и драматизиращи тийнейджъри?
