Излъгах, няма никаква любов за рефендумите в този материал, но компенсирам с разочарование от това колко неподготвен за очевидният резултат се оказа целият европейски политически елит. Италия е поредната тъжна глава във вече комичната референдумна сага на 2016-а.
Идва ми наум фалшивото* клише за щрауса заровил глава в пясъка, те сами си избодоха очите за народното недоволство. Какво е лошото в случая ли? Лошото е, че тук не се реализира хубавата приказва „кой каквото е заслужил“, защото тежките последици от политическата нестабилност ще засегнат сериозно и обикновения референдумен гласоподавател. Никой всъщност не очакваше резултат в полза на Ренци, а показната политическа подкрепа за неговото решение само затвърждава масовата и вероятно породена от отчаяние слепота на лидерите ни. Спорните промени в конституцията се превърнаха в метафора за демократична саморазправа с италианският министър председател, от която за Италия остава пировата победа, че изпада в неизвестност и рискува смъртта на ключова банкова институция. Какво ще се случи? Да видим.
Подобно на веждесъщият Брекзит, който поведе вълната от псевдоизненадващи рефендуми през тази година, не е ясно дали управляващата партия или пък опозицията, са си дали труда да направят дори план А в случай на провал и последваща оставка. Паралелите между двата плебисцита не са никак малко и затвърждават кризата на доверие в демокрацията и ЕС като институция. Плоско е да се мисли, че бежанската криза е единствената причина за случващото се в момента, но несъмнено се яви като свръхефективен катализатор на напрежение и даде на десните политици трибуна с мащаб, какъвто от доста време не бяхме виждали.
Кратки паралели:
1. „Ако народът не отсъди в моя полза, си подавам оставката“
Въпреки че известният почитател на прасета, Дейвид Камерън, обеща да не напуска поста си при негативен резултат, той все пак реши да го направи и да предаде щафетата на Тереза Мей, чийто мандат не може реално да се нарече легитимен. Смелото обещание да изостави позицията си при неодобрение на реформите му не лъха на достойнство, както може би се е надявал, а по-скоро на детски опит за изнудване на италианския народ, който и без това не му е фен. Кой ще наследи Матео Ренци – очаква се това да е финансовият министър Пиер Карло Падоан.
2. Икономиката е поставена на карта
Напълно очаквано, паундът се срина като лавина в Пирин под звуците на рейв парти. Британската икономика има огромна полза от членството си, както Италия имаше нужда от още 1-2 месеца политическа яснота, за да осигури бъдещето на Banca Monte dei Paschi di Siena. Евентуалният колапс на банката няма да помогне със стагнацията, бежанската криза или (несъществуващата) стабилността на еврозоната.
3. Никой не ги беше карал
Никой не принуди нито Камерън, нито Ренци да решат политическият си проблем с референдум. Глупаво е да обвиним за „нежеланият“ резултат овчедушието на избирателят и да оплюваме правото му, което възхваляваме като основополагащо за демократичната система. Някак се прокрадва усещането, че плебисцита се превръща в средство за отхвърляне на вината от собствените рамене върху народните, или в някои случаи, за легитимиране на особено спорните решения. Имаше много други начини да се подходи и в двата случая, защото не всяка конституционна промяна в Италия е гласувана от целокупният италиански народ, въпреки че поне косвено допитване до него трябва да има. Именно последният довод се използва в ОК от съдебната система, за да изискат одобрение на Брекзит споразуменията в парламента.
4. И двата референдума лъхат на скрита битка между евроатлантически ценности и крайно-десни убеждения
Дори много хора да не са съобразили гласа си с дясната или пък другата пропаганда (именно това е, да си го кажем), те някак си влязоха в общия кюп на „ксенофоби“, и напълно разбираемите човешки страхове и недоволства прераснаха в сблъсък на „расисти“ с „толерасти“ или поне през тази призма се опитват да ги пречупят всички социални мрежи и немалко медии.
5. След оставката, реални избори не следват
Тереза Мей не беше избрана гласуване на народа, а от представители дали гласа си в нейна подкрепа и изобщо извън ОК всичко премина много тихо. Някак очаквано. Сега вероятният сценарий за Италия е президентът еднолично на реши и назначи на поста наследник.
Лидерът на опозиционната кампания нарече победата си „ победа на хората над могъщите сили на ¾ от света“. Всъщност по-подходяща аналогия би била „народът на Италия отряза по-калпавата от двете си ръце и преби с нея един оглупял смъртник“. Ще чакаме да порасне нова ръка, а междувременно въпросните „могъщи сили“ изглеждат всякак, но не и могъщи, даже не приличат на „сили“ изобщо. Може би единственият истински победител от всеки нов епизод на референдумната сага са медиите, които успяха да се угоят с гръмки обещания и шоковите кампании, това си беше техния касов сапунен сериал.
Докато третата най-голяма икономика ползваща еврото е в криза, която само има изгледите да се задълбочи, а ОК тича наоколо като обезглавена кокошка и се чуди как само да си пречи за излизане от съюза, евроскептиците ликуват. Едновременно ги разбирам, но и не съвсем. ЕС допусна няколко огромни грешки, които бързо и негативно се отразиха на живота на гражданите му. Всички знаем и какво се случва с парите от еврофондовете. Бруталната му администрация осигурява добреплатени работни места, но не и реални резултати. Тези проблеми са напълно реални и никой няма правото да обвинява цял един народ в расизъм и ксенофобия и с това да си обясни вотът в ОК, Италия, Унгария и френските и немските предизборни резултати. От друга страна не мога и да разбера злорадото удовослтвие на някои единици, които дори да са българи, ликуват за всяка победа отвъд граница на десните идеи. Все едно задълбочаващата се криза на Европа е нещо хубаво. Не е. Нека не забравяме какво роди ЕС – запазването на мира на стария континент и укрепването на икономиките. По всички критерии това си е една политическа мечта, която успя да се реализира само в някои аспекти, и по пътя да се изврати в чудовищна административна институция със свои парламент и свои си охранени и корумпирани депутати. А Ренци беше една от надеждите им, която угасна духната от вятъра на една набъбваща промяна. Циничното заключение „ако гласуването променяше нещо, щяха да го забранят“ се развенча, после беше запалено показно на кладата на всички рефенруми и избори, които станахме свидетели и Италия може да се окаже само предвестник за това, което чака Франция и Германия догодина.
___
*Б.а. – фалшиво, защото щраусите имат все пак малко мозък и не правят така, това е типично човешко поведение
