На фона на ежедневните политически скандали, липсата на правителство, нечовешката криза с бежанците в Харманли, която за пореден път ни показва неспособността ни да се справим с подобни проблеми, което не би трябвало да е проблем в една наистина европейска страна. „Но все пак ние не сме коя да е европейска страна, ами родината на Бай ти Ганьо”, казваме си и вдигаме рамене. При ежедневната корупция, огромния брой катастрофи и какво ли още не една важна новина остана не толкова отразена в медиите. Това беше отказът на доц. Константинка Калайджиева, директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” за периода между 1965 и 1983 г. и един от най-светлите библиотекари в страната ни, да получи най-високото отличие на министъра на културата орденът „Златен век.”
Да, свикнали сме често дори и творци и артисти, които уважаваме, да се кичат с ордени, връчени им от хора, които не можем да понасяме. Рядко се случва някой да откаже, но пък какви хора го правят! Веднага се сещам за поета Борис Христов, който преди няколко години отказа да получи ордена „Св. Св. Кирил и Методий” – първа степен (не мисля, че името на националната ни библиотека и на отказания от великия български поет орден се припокриват случайно).
Въпреки наглед внушителната си възраст от 95 г. доц. Калайджиева очевидно следи случващото се в библиотеките в България и няма как да не забележи техния упадък. Бюджетът за изкуство и култура никога не е достатъчен през последните 25 години. И ние някак сме свикнали с това и все по-малко се оплакваме. Нищо, че от това зависи бъдещето на страната ни и образоваността ни. В своето отворено писмо по повод на отказването на наградата тя посочва как истински съкровища от българската култура се съхраняват в неподходящи условия. Колкото и да го забравяме понякога, ние стоим изправени именно върху една история от книги, едно общо минало, което в момента се разпада, благодарение на безхаберието на управниците ни.
Познавам няколко библиотекари, които взимат колкото взима чистачка във фирма за почистване. Но и това е нормално у нас, защото така е и в БАН, а и къде не е така. И обикновено тук някой ревва, че не трябва да се оплакваме, защото тук така си било. Но пък на моменти на човек му се иска да живее в нормална държава, в която образованието се цени и образованите хора получават това, което им се полага, вместо да се опитват да кретат някак-някак с мизерните си заплати и да са със смачкано самочувствие. Ами учителите? Аз не станах учител, донякъде поради това. Сега едно учителско поколение си отива и кой ще го смени? Няма значение, защото е по-важно да дадем на някоя фалирала банка купища пари, за да предпазим икономиката си, вместо да отгледаме умни хора, които да познават езика и историята си.
Но да се върнем към библиотеките. Лично съм чувал ужасяващи истории за ценни ръкописи, които се съхраняват под течащи покриви. За единствени по рода си книги, които се съхраняват във влажни помещения. За неизолирани прозорци, от които духа. Многократно сме си говорили за това как библиотеките трябва да имат пари, за да обновяват библиотечните си фондове. За да повече млади хора се ориентират натам и открият, че има и такова животно като съвременна литература. Една година, доколкото си спомням, беше постигнат частичен успех в тази насока, но той не се превърна в редовна практика, което пак си е хвърляне на прах в очите.
Дано някой ден осъзнаем, че ние сме тази библиотека, която се руши. Нашата памет изчезва. Нашата история бедства в тези мизерни условия. И дано това не стане прекалено късно.
А сега прилагам писмото на доц. Константинка Калайджиева:
Уважаеми господин министър,
Благодаря Ви за поканата да получа заедно с други интелектуалци високата награда на Министерство на културата. Приемам решението Ви като чест и признание не за моя личен принос като дългогодишен служител и директор на Народната библиотека, а преди всичко за постиженията на моята генерация в изграждането на библиотечно-информационната система за обслужването на българското общество и държава през втората половина на миналия век.
Горда съм като българка, че през този период изостаналата ни в това отношение страна успя за кратко време да се класира сред първите двадесет държави в света според статистическите годишници на ЮНЕСКО по основни библиотечни показатели на глава от населението.
В този период Народната библиотека беше широко отворен прозорец за българските интелектуалци към световния прогрес. Библиотеката обслужваше и държавните институции с необходимата им информация. Поколението ни остави богато културно наследство – най-добрата съвременна библиотечна система на Балканите (и не само на Балканите), която бе готова за надграждане с нови информационни технологии и да превърне България в информирано, знаещо и можещо общество. Като представител на това поколение, надживял своите колеги, бих приела наградата с чувство за изпълнен житейски дълг.
Същевременно обаче, не мога да скрия огорчението си от обстоятелството, че в резултат на липсата на адекватна държавна политика в областта на библиотечното дело, постиженията, заради които е присъдена наградата на Министерство на културата, вече не съществуват.
Това по същество я обезсмисля. България не е вече сред първите държави в света и е значително изостанала в класацията за библиотечно-информационно обслужване. Богатото културно наследство на библиотечната ни система вече се руши. През последните двадесет и пет години книжовният фонд не само не се е увеличил, но е и намалял с милиони единици. Стойностната книга не е вече част от бита на българина и отговорност за това носят и зле снабдените с нова литература обществени библиотеки. Във време, когато надеждите ни са свързани с ролята на образованието и благородното въздействие на книгата, книгораздаването в страната е многократно намаляло. Читалните на Народната библиотека са празни.
Неприкосновеният архив на българското писмено културно наследство, който по закон библиотеката е задължена да запази за поколенията, за да съхрани националната ни идентичност, се търкаля безредно и безпризорно в незавършена сграда, при абсолютно недопустими условия за съхранение. Списъкът с неуредици може да бъде продължен, но същественото е, че библиотечното ни дело запада и в близко бъдеще няма да бъде в състояние да бъде надграждано с нови технологии и да служи като база за изграждането на информационното общество в България. Това обрича българския народ на "изпадане от каруцата" на съвременните цивилизовани държави.
Това са само част от основанията, заради които смятам, че е редно да се откажа от оказаната чест да получа награда на Министерството на културата. Нека тя остане за представител на новото поколение, което, искам да се надявам, ще спре разрушителните и ще започне градивните процеси в библиотечно-информационното обслужване в България през информационния ХХI век.
Господин министър, вярвам, че ще разберете моите думи правилно и моля да приемете моите почитания –
Доц. Константинка Калайджиева
Директор на Народната библиотека 1965 - 1983
