Обикновен мразовит ноемврийски ден. Небето над Париж е мрачно, но тихо – сякаш предвещаващо бурята, която ще се зададе. На игрището има двадесет и две надежди, истории, сърца. Единадесет от тях са наши сънародници, по-късно стават дванадесет. Времето на светлинното табло и зрителските часовници препуска с бясна скорост. Ние, българите, сме свикнали с това – така набързо минават и дните ни. Ама то сигурно и за французите е същото.
Въпросът тук не е на живот и смърт, а на много повече. На много повече. Цяло едно поколение е на път да се сгромоляса. А с това и цял един народ, за пореден път. Тогава, в подножието на последната минута, Любо Пенев получава топката. Всичко притихва. Емо Костадинов стартира. Следва дълъг пас. Поемане, удар и гол! Господ е българин!
В този момент светът на „Парк де Пренс“ не е за този свят. Тишината на стадиона е максимално тиха. Създават се моменти – тях никой не може да ни ги отнеме, освен ако ние не ги забравим доброволно.
Важно е да осъзнаем, че сме достойни за подобни моменти. Трябва да си повярваме. Да прозрем, че не бива да се отказваме до последния съдийски сигнал на живота. Защото понякога победата идва накрая, плъзнала се по ръба на поражението, и тогава всъщност е най-сладка. Защото ти вече си бил в пропастта, погледнал си поражението в очите, но след това си се изправил. За да смълчиш всички. И да победиш най-вече себе си.
Останалото е мимолетна облага, базов норматив хедонизъм и сляпо патриотарство. Но друго си е Господ да е с български произход. Това вече променя нещата.
Николай Колев – Мичмана (мир на праха му) надали е подозирал, изричайки своите известни думи, че те ще се имплементират толкова успешно в народното битие. Защото побългаряването на Господ хем ни дават сили да продължаваме в трудните моменти, хем ни тормози заради отговорността, която носим поради факта, че имаме такъв сънародник. Защото Господ и сега е българин, просто не го знае, както го е знаел през онази ноемврийска вечер. И с наша помощ трябва да го разбере отново.
Ще ви цитирам какво казва вече покойният Трифон Иванов, голямото българско сърце, в интервюто си в „Шоуто на Слави“ на 18 ноември 2013 година.
Водещият го пита: „А психически скапаха ли се?“ (т.е. французите)
При което Трифон Иванов отговаря: „Абсолютно. Значи момента, в който Емо вкара гола, те бяха просто разбити. И половин час да бяхме играли, трудно биха направили нещо.“
Вижте за какво лично и национално самочувствие става въпрос, даже гарнирано и с щипка хумор. Все неща, които ни липсват в калта от национална малоценност, в която някак си живеем. Без чувство за историчност и с наведени глави. Без вяра, че можем да се променим.
А понякога просто трябва да си припомним, че Господ е българин. И че ние също сме такива.
