Нямаше да съм - особено строг, особено по време на работа, особено наясно с работата на подчинените ми и как да изпълнявам моята. Щях да съм некомпетентен. Не всеки е добър шеф, както повечето ми шефове, например, не биха могли да минат стандартен IQ тест, това не значи, че са по-малко хора. Аз съм служител и тук ми е неудобно дори, и мрънкам от многото работа. Ако си бях шеф щях да имам много повече свободно време и пари, а предприятието би фалирало до няколко няколко месеца. Но пък имам безпогрешна преценка. Веднага бих надушил мързеливеца, нали сам съм такъв, ще го позная, както бих познал себе си в огледало. Не бих се наел на работа. Ако си бях шеф, сега щях да съм безработен.
Ако бях шеф по собствено желание, щях да имам максимум двама служители, на които трудно щях да се карам. Щяха да са ми се качили на главата и да крадат от оборота на фирмата или кашкавал, в случай че бях шеф на ресторант. Щях да имам служебен автомобил който нямаше да ползвам, щото нямам книжка. А, ако фирмата е достатъчно богата, щях да имам шофьор, който щях да пращам да ми купува банички или наркотици, ако бях шеф, който си пада по мазното и приятното.
Сега съм шеф на себе си и си заповядвам от време на време да свърша нещо, но толкова не зачитам авторитета си, че предимно си клатя краката на стола пред компютъра. Гледам разни клипчета, пуша трева, мастурбирам умерено. За тази дейност не бих платил на никой, нито стотинка. Заради, което справедливо съм си отредил нулево възнаграждение за мързела. Бам, в YouTube гледа Гордън Рамзи. Шефът на шефовете. Рус готвач, който е толкова богат и добър в професията си, че не цепи басма на никой. Гледам предаване, в което помага на някви олигофрени с ресторанти, да си възродят бизнеса... или да го родят. Помага им с около тридесет минути крещене и един мега скъп ремонт. Вероятно, след като си тръгне всичко рухва за около седмица. Ако аз бях Гордън Рамзи, Гордън Рамзи щеше да работи с удоволствие за кокаиновия си шеф, в Барселона, като барман.
- Аз съм шеф. Аз съм шеф – повтарям си го понякога, когато изпускам контрола от ръцете си. Въобразявам си, че имам контрол над нещата, сигурно и шефовете така правят. Мислят си, че вършат нещо, а всъщност просто държат джойстика и играта се играе почти сама. Вероятно има и добри играчи де. Аз не съм попадал. От опит ви казвам, повечето шефове, са шефове по случайност. И те са уплашени за работата си и са напълно сигурни в некомпетентността си, като вас, само дето ролята им е друга и имат повече за губене.
Ако бях шеф, щеше да ми дойде в повече. Щях да си мечтая да си тръгна с двайсет годишното момиче, с което си тръгва моят двайсет и две годишен служител, в пет следобед. Но щях да работя и вкъщи, вероятно постоянно. Трябваше да съм нащрек, а аз много обичам да седя в сряда през деня вкъщи и да гледам сериали, и никой да не ме прекъсва. Даже на приятелката ми казвам – Шшт, шшшт – и тя млъква. После ми е малко гузно.
Шефът ми веднъж нахълта в бара, надрусан до козирката на абсурдната му шапка, в един нелеп, неделен следобед и ни попита, дали знаем, къде си е паркирал поршето. Прати ме да го търся. Натисках копчето на алармата и се мотаех по улиците около заведението. Оказа се, че била до тях. Дошъл пеша до заведението, да си я търси. А един друг мой шеф не ми даваше да нося брада. Шефовете са подобни на обикновените хора, има най-различни.
Добре че не съм шеф. Благодаря на липсата на амбиция, хубавите филми и компютърните игри, че неделите ми ще са винаги свободни, че от мен няма да зависи ничия друга прехрана, освен моята собствена и на производните ми деца, внуци, даже, внуци едва ли. Ако бях шеф, вероятно от паниката, щях да съм прекалено строг или да давам абсурдни заповеди на служителите си. Занеси тези папки в химическото и на връщане мини през зоологическата градина – нямаше да ми е лесно. Трудното казват, ако се трудиш усърдно, се отплаща, ама аз не им вярвам. Седя си тук, вирнал снобски, малкия си нос и се мисля за нещо повече от шефа си, както котката ти те мисли за олигофрен, който я храни и се чувствам удобно. Ближа си лапите и гледам в стената, броя минутите да свършат. А шефът ми седи и се чуди, какво ли си мисля, докато гледам в стената. А после ще ме подмотва, я с няква безумна задача, я с лазерче.
Да съм шеф ми е невъзможно, като мисията на Том Круз, която в крайна сметка винаги е успешна. Мисълта ми е, че ако се напъне човек, даде си зор, поеме отговорност, вероятно от него би излезнал чудесен шеф, дори по природа да е сопол. Да де, ама всъщност това е само теория, а на практика, сополите са си сополи и дори, като поизсъхнат да можеш да ги оформиш, не са надежден материал, на който да разчиташ.
Не съм шеф, с най-голямо удоволствие, а шефът ми е шеф на годината, в нашата фирма. Служител на годината, пак е той, както и на месеца. По това ще познаеш големите сополи – искат да са шефове на всяка цена и се борят за това с кръв и пот. А накрая получават потупване по главата, от шефа им. Толкова.
