По-старите поколения с носталгия си спомнят как като деца са играли навън и колко забавно е било. Днес децата прекарват все повече време пред компютрите играейки на електронни игри.
Масово мнение сред родителите е, че това не е полезно за децата. Така ли е наистина и можем ли да извлечем положителен аспект от тази ситуация?
Факт е, че технологиите промениха света и на възрастните и на децата. Може би е време да спрем да отричаме това и да се опитаме да намерим положителен начин по който да използваме тази промяна. За да успеем е необходимо да се замислим защо тези игри толкова много привличат децата и какви техни потребности задоволяват.
Основното, което обединява виртуалните игри е, че:
- В играта детето е главният герой и обикновено е героят, който се справя с всички трудности и побеждава.
- Играта има ясни правила – ако правиш определени действия, ще успееш да постигнеш целта.
- Развитието на играта зависи от детето, то владее положението.
- Грешките се наказват, но винаги можеш да започнеш от начало.
- Винаги има цел и предизвикателство.
- Забавно е.
Ако искаме децата да участват по-активно в реалността може би е добре да се опитаме да ги ангажираме с необходимите неща, не като им забраним да играят на електронните игри, а като създадем в реалността условия, в които те да получат това което получават играейки във виртуалния свят и по този начин да предизвикаме интереса и ангажираността им.
Замисляли ли сте се, че в днешното забързано и напрегнато ежедневие родителите имаме все по-малко време да общуваме с децата си? Все по-трудно успяваме да се справим с натиска на работната среда и непрекъснато усложняващите се изисквания към нас самите. Този натиск идва от спецификата на времето, в което живеем и ние няма как до го пренебрегнем. Но кога точно да ни остане време да общуваме с децата си и със спокойствие и мъдрост да им обясним нещата от живота? В бързината отрязваме „Трябва да направиш или да не правиш това или онова” и разговора приключва. Но защо трябва или не, какво се крие в тази ситуация, нямаме времето и спокойствието да обясним. Тази част е оставена на бабите и дядовците, които за съжаление често не успяват да прозрат новата реалност на децата.
В повечето ситуации не даваме възможност на децата си да направят избор сами. Нямаме необходимото търпение. Решаваме вместо тях. Пред каквато и ситуация да се изправят ние им даваме готов отговор, защото така е по-бързо и по-лесно. Казваме им нашата истина и изискваме от тях просто да я приемат. По този начин децата нямат никакъв контрол върху ситуациите, дори и върху тези, които са в техните възможности.
Грешките се наказват с обвинения или с изземване на инициативата на детето, пак защото няма време и ще стане по-бързо ако ние направим нещата вместо тях.
Макар и малко преувеличена, това е реалността, в която се намират децата ни днес. При сравнението със света на електронните игри и на мен ми се приисква да се потопя във виртуалната реалност. Там поне правилата са ясни и аз ще съм главният герой.
За щастие обаче съм възрастна и знам, че истинската реалност е по-доброто място стига ние сами да си го направим такова. Ако променим подхода си към децата и извлечем поуките от електронните игри, бихме могли да направим реалността мястото, където децата да искат да прекарват по-голяма част от времето си.
