На девети септември е роден писателят и драматург Станислав Стратиев. По-точно на 9.09.1941 - три години преди партизаните да слязат от планината. Неговата същност и тази на връстниците му изцяло е била предопределена от нечий опит за социализъм. Така както моята днес е предопределена от упорити опити за анти-социализъм.
И колко удобно, че рожденият ден на Стратиев съвпада с рожденият ден на опита за социализъм. Сякаш му е било предзнаменувано да стане Големият Летописец на Неуспешния Опит. Поне с това амплоа изниква предимно в разговорите с мои приятели и познати.
Няма как аз самият да анализирам от високи критически позиции творчеството и личността на Станислав Стратиев. Казвам го, защото негов приятел, театровед, написа текст по случай сегашната 75-годишнина от рождението му, изпълнен със свидетелства от другарски разговори и квалитетно разискване на дълбочината на персонажите му. Трябва да го прочетете - казва се "Станислав Стратиев - липсващият на културата ни".
Пък аз пиша тези непретенциозни и разговорни редове само защото, съвсем по случайност, преди няколко дни съзрях и извадих от семейната библиотека втори том от избраните му творби. Втори том съдържа подбрана негова драматургия.
И както паралелно я чета тази стратиева драматургия, така ще си побеседвам с вас за нея. Казвам беседвам, пък всъщност аз ще ви говоря. Но текстът, в крайна сметка, винаги е диалог. Защото, например, този абзац ще породи у някои от вас желание да спрат да четат, у други реакция "Тоя дрисльо сега на какъв се прави?! Нали щеше за Стратиев да говори", у трети "Накъде действително отиват тия мисли?" и т.н. и т.н. Може би четете мислейки си за лук, Кейт Бекинсейл или нещо друго произволно ... И всичко това поражда вашия мисловен отговор на написаното, който предопределя по-нататъшната интерпретация на следващите редове. На практика, разбирате написаното според реакцията ви на предишните ми думи, или пък според собственото ви предварително мнение за Станислав Стратиев, или пък според това дали сутринта сте пили кафе или сте имали пари за такова.
Представете си пък реакцията ви, ако целият предишен абзац представляваше аргументация на твърдението "Социализмът си е бил супер!". С каква нагласа щяхте да четете нататък този текст за Станислав Стратиев? Много е интересно.
Защо беше нужно това отклонение-прищявка? Не ме съдете строго. Четейки Стратиев се замислих именно за този диалог, в който читателят винаги е деен участник, а не празна кутия, в която се наливат думи и идеи с фуния.
Как се чете едно и също, днес и вчера? Преди и след 10-ти? Шекспир, Димитър Димов, вчерашен вестник ... Как разбирането и реакцията на читателя спрямо едни и същи думи се изменя ...Безкрайна тема. Ще я огранича до Станислав Стратиев и неговото/моето/общото разбиране за епохата на тоталитарния режим в България.
Стратиев е автор на сценариите на добре познати постановки, дълъг живот живели най-напред и най-вече на сцената на софийския Сатиричен театър - "Римска баня", "Рейс", "Максималистът", "Балкански синдром" ... Сценарист е и на вероятно най-разпознаваемия български филм, "Оркестър без име". Последното го казвам, защото националните телевизии (най-вече обществената) сякаш изпълняват някакъв план, в който трябва пускат тоя филм на ротационен принцип всеки уикенд или празник. "Да не остава човек в страната, който поне един път да не е ревал като Марги Хранова запее накрая!" вероятно е някакъв извратен девиз, който виси над кабинетите на генералните директори.
Разказаха ми следната история за един българин, емигрирал в Канада/САЩ/Германия или нещо такова в края на режима. Човекът понякога изпадал в носталгични състояния, спомняйки си за България и младостта, били те и социалистически. Щом сълзите започнели да напират си пускал "Оркестър без име", спомнял си какво е било и ще продължава да бъде у нас и цялата мъка му минавала.
Квалификации със сходен смисъл съм чувал за "Римска баня", "Рейс", "Балкански синдром" ... Стратиев е от тази рядка порода автори, които чрез героите и детайлите сякаш са уловили нещо повече от собствения си вътрешен свят и проекциите му. Духът на времето.
Аз, например, не мога да знам от първа ръка за духът на времето в късния соц. Мога да чета и да слушам истории, да сравнявам, да разчитам на усета си на кои разкази и насторения да вярвам и на кои не...
И на Стратиев не можеш да не му се довериш. И знаете ли защо? Защото разказите му за социализма са надхвърлили епохата.
Алдомировци още се качва късно вечер на рейса, който да закара него и храната за прасетата в едноименното село. Дребнавото "разумно" мислене все още побеждава любовта и човещината в същия "Рейс".
Архитектът от "Животът, макар и кратък" още си мечтае да се опълчи на грозното строителство, което довчера тихо е одобрявал, но все още не може да си върже гащите с помощта на "колектива".
И в този смисъл, много е лесно да видим у Стратиев израждането на "колективното" в абсурдна античовешка бюрокрация, която те оставя да висиш в разваления асансьор с месеци или да обикаляш по учрежденията, за да обясняваш, че сакото ти от велур не е овца (макар че си се съгласил да е овца, когато е било удобно). Лесно е да видим "колективното" като колективна липса на отговорност. Ето ти го и Стратиев - Откровеният Летописец на Проваления Социализъм.
Още малко и 30 години ще минат, откакто колективното начало беше развенчано. Архитектът/Творецът вече не може да разчита на другите да му вържат гащите. Върви ли вече, със собственоръчно вързани гащи на погромен марш срещу простотията? Или издържа летуването в чужбина с чертежи за нови "семейни" хотелчета в презастроеното Приморско? Или снима забавни реклами на бързи кредити?
И по времето на Стратиев, и сега, е имало Творци, като самия него, и конформисти. И в късния соц, и сега, повечето хора безпроблемно живуркат в системата, докато изведнъж не им наложат данък "овца" и не станат борци за справедливост.
Пък Миташки, тоя вечен Миташки от "Оркестър без име"... Като гледахте онова клипче от събора в Черниче, оня дерибей 'дето поръчваше музиката и набеди премиера-слънце в пасивен хомосексуализъм, не ви ли прилича на някой? Въпроса ми е към тази част от обществеността, за които тия омайни картини са далечни "селски простотии", а не към тази част, за която дейстивтелността на селкоопа никога не е приключвала, а само е станала по-мизерна.
Роденият на 9 септември Станислав Стратиев и драматургията му от времето на режима съвсем не са обхванали само това време. Ако искате си обяснете това с някакъв вечно продължаващ "комунизъм". Или пък го наречете "балкански синдром". Ако искате спорете с мен, че "не това е имал предвид".
Не искам обаче да продължавам темата, защото пак ще започнем да се оплакваме. А това ми харесва на Стратиев, или поне на по-първите му пиеси, че смехът е по-силен или поне равен на разочарованието. Че освен да се жалва, текстът се подиграва. Без злоба. Едновременно с "народа", "интелигенцията" и "властта".
Драматургията на Стратиев ми напомня на смешно-тъжен сръбски филм. И колко ми липсва понякога тази смешна тъжност конкретно в качественото ново българско кино, което иначе е толкова добре заснето и смислено. (пробвайте, бе, пичове, не е нужно всичките ви герои да гледат като на погребение през целия филм). Само на мен ли ми липсва добродушната, макар и жлъчна, подигравка?
Не че и сатирата се е свършила с него, не че не се опитват да ни разсмиват, ама колко всъщност е трудно да затвориш духа на времето в текст?
Стратиев пише немалко и след 10-ти - с все толкова добри метафори, все така улавяйки времемястото (поне в пиесите си). Смехът е много по-малко, подигравка почти няма, разочарованието е огромно, равносметките са максимално тъжни ... Искрено се надявам, когато си е отишъл от този свят през 2000 година, да не се е чувствал като героя му в "Празни стаи" превръщащ се в хлебарка човек, затиснат от миналото и панелното наследство. Не е лесно да си роден на 9 септември.
И ми се щеше да ви споделя въпроса, който сам си задавам. Ако имахме късмет и той днес посрещаше 75-годишен юбилей, щеше ли да гледа назад? Или щеше да продължава с кламер да разчовърква гнилата същност на "съвременния човек", за какъвто и да ни се представя последният в момента?
