Светът става все по-комплициран, а на нас ни е все по-трудно да разберем какво в действителност се случва в него. За това допринасят и редица манипулатори на общественото мнение, които всъщност трябва да бъдат двигател на обществения консенсус, а именно – медиите, социологическите агенции, експертизата на научноизследователските институти, академичните среди, неправителствените организации, отделните експерти (социолози, политолози и други). В океана от инструментална информация, наситена с точно определени конюнктурни конвенции, истината все по-често бива размивана. Вярно е, че Яворов използва оксиморона „истини-лъжи“ в едно свое произведение, но в рамките на социалната действителност, а не на художествената условност, е по-добре да можем да прекарваме разграничителна линия.
Гореспоменатите манипулатори на общественото мнение, особено медиите, доста често приватизират, присвояват значението на универсални понятия като Бог, Свят, Свобода и много други. Те биват сведени до нивото на публичната злободневност, биват захвърлени в боевете на „силните на деня“ и окаляни в елементаризираните дюдюкания на политическата клика. Обикновено съдържанието и генезиса им се променят през призмата на последните актуални новини, независимо дали става въпрос за Ница, Турция, Мюнхен или нещо друго. А това е много опасно. Не казвам, че ние трябва да се съобразяваме с универсалните смисли, имплементирани във въпросните понятия. Дори напротив – добре е да имаме свои интерпретации – винаги и за всичко. Но те биват заместени от добре премерените послания и образи на манипулаторите. Това често се случва без ние да го осъзнаваме и на подсъзнателно ниво с течение на времето. Определени структури от хора приватизират истината по всеки важен за обществото казус, те приватизират нашето познание за света. Това е най-опасната война – войната за нашето мислене. Война, която губим. За съжаление.
Заговорих за понятията, нека довърша. В дебатите, намиращи място в българското публично пространство лиспва определена понятийна парадигма. Това важи основно за политическия дебат. Във въздуха се хвърлят думи като „държава“ , „народ“ и „гражданско общество“ например, без онези, които ги акумулират да знаят какво значат те. Можем да предположим и обратното – знаят, но така е по-удобно. Разбира се, журналисти и интелектуалци също са виновни за честата липса на тази парадигма в публичността и сред политиците. Те трябва да бъдат коректив на истината, а не на политкоректността и лаладжийските обяснителни режими. А в общата екзалтация все по-дефицитни изглеждат познанията, свързани с политическата теория, история и философия. Всичко това, естествено, не е случайно. Защо ли? Достатъчно умни сте, за да се досетите.
Друг сериозен подход на манипулаторите е да се опитват да ни обяснят всичко случващо се около нас с определена социална теория. Видиш ли, понеже живеем в нейните условия, значи всичко, което ни се случва е закономерно. Така е било по света преди, така ще е и тук – сега и за в бъдеще. Друго мнение не е позволено, изборът е от една възможност. Целта е да се стесни светогледа ни, да се профанизира в определена тясна специализация и фрагментарен дискурс. Защото фрагментарното познание е безопасно и безобидно. То означава широка идиотизация в широкия смисъл на думата.
Решението е да четем повече алтернативни източници на информация. И не на последно място – да отваряме по-често онези позабравени инструменти, създадени предимно от целулозна материя, наречени книги. През тях и чрез тях всичко изглежда по-ясно, стига да знаем какво да четем.
Засега обаче заветната война могат да печелят определени храбреци, но като общност я губим. И това ме плаши.
