Свободният стих не означава да пишеш каквото ти скимне, понеже нямало категорични правила. Свободният стих е онзи, в който можеш да си позволиш да използваш всякакви словесни средства, а за да ги използваш трябва да ги познаваш. Класическият стих, противно на наложеното мнение, не е в противоречие със свободния такъв – последният често използва класически изразни средства, просто го прави по различен начин от общоприетия. Само който може да пише класически стих би могъл да създаде истински свободен стих.
А истинският свободен стих е този, който има по-сериозен вътрешен заряд, вътрешна поетичност и ритмичност, дълбок смисъл – по този начин се компенсира липсата на външна рима, ритъм и определена дължина на стиха. Ние имаме сериозни традиции в това стихосложение – Яворов, Гео Милев и много други. Вижте част от едно Яворово произведение:
Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам...
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.
Какви изразни средства, каква свобода и изящество при използването й! Нима можем да сравним тези обичащи се думи с думите на псевдопоетите? Те не пишат нито свободен, нито бял стих, нито нещо средно между тях. Бих ги разбрал, ако пишат хайку – все пак това е една стара японска поетическа традиция. Но произволно наредените думи не са хайку, а само последователността от 5-7-5 она (японският он донякъде е сравним със сричката в индоевропейски езици).
Любим аргумент на псевдопоетите е поемата „Септември“ на Гео Милев. Там, видиш ли, нямало навсякъде пунктуация и имало места със само по една дума на ред. Да, така е. Но поемата на Милев има много силен вътрешен заряд, ритмичност и смисъл – нещо, което не може да се каже за словата на съотвените персонажи. Последните също така обичат да цитират експресиониста, заявявайки, че „изкуството има нужда от оварваряване“.
Да приемем това за факт. Гео Милев обаче е един добър познавач на класическия стих и класическите изразни средства – това много ясно си личи в „Иконите спят“. Затова може да си позволи да експериментира. Той оварварява изкуството цивилизовано, докато псевдопоетите го оварваряват като варвари и създават цяла цивилизация от това.
Във времена на безвремие, българската литература е длъжна да има по-мисионерски облик. Тя трябва да назовава нещата с действителните им имена, да казва истината и само истината. Това няма да бъде направено от псевдопоетите, разбира се. Те, модерни за ден или два, ще угаснат в собствената си глъчка и дребнотемие. Защото аз вярвам, че има немалко български читатели, които могат да разграничат халтурата от ценното. Естествено, не искам да им вменявам какъв поетически вкус трябва да имат.
Но те трябва да не забравят какво казва Далчев – че един поет си личи и по това, което не си позволява да пише. Истината е, че един читател си личи и по това, което не си позволява да чете.
