Опитът за преврат в Турция може да бъде пример за неуспех и липса на организация. Нямаше опит да се привлече политическото ръководство, нито пък опозиционните лидери бяха готови да подкрепят подобно действие. Комуникационната стратегия беше пълна с дупки, а в най-напрегнатите часове на 15 срещу 16 юли, когато се случваше опитът на група военни да осъществят преврат, обществото беше отблъснато с последвалите действия – нападение върху медии, убит журналист, стрелба по протестиращи. Вместо да се насочат към консолидация в обществото, превратаджиите решиха да стрелят по правителствени сгради в Истанбул и Анкара, докато останалата част от армията вече се прегрупираше. Така, неуспешният опит за преврат донесе освен всички останали последици, убийството на 260 души.
Всичко това беше достатъчно за президента Реджеп Ердоган, който се включи онлайн по мобилен телефон, за да призове привържениците си да се съберат по площадите на Турция. Това, че Ердоган се явява най-печеливш от смута, който се създаде в Турция, не означава, че той организира преврат срещу себе си. Едва ли е успял да убеди войници да рискуват живота си в името на това да получи повече сила. Някъде нещо се е пропукало – дали предателство отвътре, дали двойна комуникация между генералите и превратаджиите и генерали с властите, дали външна намеса с казване на няколко добри думи, че подобно нещо може да успее, в момента е рано да се коментира. Въпросът е, че опитът за преврат беше тотален неуспех и случващ се във възможно най-неподходящия момент от политическа и обществена гледна точка. Турската армията продължава да бъде изолирана от обществото поради чистките в нея през последните години и заради масовите репресии от генералите от близкото минало. Напълно е възможно недоволни офицери да са надигнали глас и да са решили да атакуват правителствени институции. Грешка, отнела живота на десетки само за една нощ.
Мистерията и нестабилността станаха нещо типично за управлението на Ердоган през последните години. Не е чудно, че конспиративните теории заливат дебатите около събитията в Истанбул и Анкара. От 2015 насам президентът на Турция стана по-твърд и непримирим. Това опасно залитане му позволи да се покаже като единствен подходящ да управлява страната. Неговите обвинения без доказателства, че зад опита за преврат седи бившият му приятел и съратник, Фетхуллах Гюлен, мюсюлмански духовник, който живее днес в изгнание в Пенсилвания, станаха символ на интригите, в които бе намесено управлението на Партията на справедливостта и развитието.
Отвъд образа на Ердоган има и друга ясна тенденция: 35 години след последния успешен преврат и почти 20 след военната намеса през 1997, турците не искат връщане назад и предаване на гражданското управление в ръцете на армията, която доминира турския вътрешен живот между 1960 и 1980 година. През 1980-те екзекутирани от военните съдилища са 50 души, а близо 500 000 са арестувани, от които няколко стотин умират в затворите. Тогава медиите са спрени, а водещи политици са сложени под домашен арест за близо 3 години.
Днес армията, един от стълбовете на светския ред, наложен със сила от Кемал Ататюрк, е слаба. Всяка голяма политическа сила осъди опита за преврат и дори кемалистите и про-кюрдските политици подписаха обща декларация заедно с Партията на справедливостта и развитието срещу всеки опит на армията да се намеси във вътрешния живот на страната. Колкото и силно да е общественото недоволство към действията на президента, турците не желаят да се върнат към миналото на военно управление и хунта.
Един успешен преврат днес би бил катастрофа. Ердоган има масова подкрепа в Анадола, особено сред религиозните консерватори. Джамиите в цялата страна бяха осветени през нощта на опита за преврат, а имамите призоваваха хората да подкрепят президента и стотици хиляди се отзоваха. Не бива да има съмнение, че контролирана от армията администрация би се изправила пред подобна на сирийската война ситуация. Това би имало опустошителен ефект не само върху Турция и нейните донякъде изградени демократични институции, но и върху целия Близък изток и Балканите.
Нищо чудно, че американският президент Барак Обама и държавният секретар Джон Кери се съгласиха, че всички партии в Турция трябва да подкрепят избраното правителство на Турция и да показват сдържаност от всякакъв род насилие.
Но сдържаността не е част от поведението на Ердоган. Вместо да използва възможността да запълни разделенията в турското общество, Ердоган може би ще направи точно обратното – натискът върху политически противници, ограничаването на пресата и други свободи ще се увеличи. Ден след неуспешния опит за преврат, над 2700 съдии бяха отстранени от длъжност, близо 3000 военни бяха задържани, а 30 управители бяха сменени.
Вероятно е оцелялата демокрация да бъде удушена с по-бавни темпове. Не може да не прави впечатление, че подкрепата за Ердоган от западните му съюзници дойде през стиснати зъби, за разлика от Путин, с когото първи се чу по телефона турският президент след като стана ясно, че има опит за преврат.
За администрацията на Обама дилемите в Близкия изток едва ли биха могли да бъдат по-ясно обрисувани. Когато египетският военен Абдел Фатах ел Сиси започна преврат преди три години срещу демократично избрания Мохамед Морси, Обама не подкрепи правителството, както направи в Турция. Администрацията му дори избягва думата „преврат“ в Египет.
Вярно е, че Морси беше много непопулярен заради провала в политиките му. Египетският военен преврат, за разлика от турския вариант, имаше масивна подкрепа в обществото. Това беше факт, който е от значение за САЩ. И все пак, трябва да уточним, че политиката, особено за Близкия изток, често не се води на основата на принципи, а от избора между лошия и по-малко лошия вариант.
За партньорите отвън, а и за обществото в Турция, по-малкото лошо – оцеляването на Ердоган – се случи. Това не означава, че няма да последва по-лошо. Това, че превратът не успя, не означава, че демокрацията е победител. Най-лошото може би тепърва предстои, а САЩ и съюзниците на Турция едва ли имат какво да направят. В Близкия изток понятията са различни – особено онези, които се отнасят към демокрацията.
За да видим ситуацията, трябва да излезем от своята призма и начин на мислене. Ако теглим чертата, в момента Турция има два предложени избора – по-религиозен или по-военен. И в двата случая не става дума за сили, които подкрепят демократични ценности в западния смисъл, а балансът в турската политика – левите движения – са гледани с недоверие и неприязън, и от армията, и от Ердоган.
