Има един български писател, който пише добре и работи като журналист. Издал е два романа и книга с есета. Той харесва втори български писател, който е издал книга с пиеси и стихосбирка, пише страхотни пиеси и отвратителни пиеси.
Първият писател не харесва трети български писател, автор на хумористични исторически романи, който има зад гърба си цели седем книги.
Вторият български писател само привидно е приятел на първия, но зад гърба му говори какви ли не глупости за него, включително, че веднъж е спал с овца, но това е друга история, прекалено дълга за обясняване. Вторият писател няма никакво отношение към третия писател, защото историята му е безразлична. За сметка на това искрено се възхищава на четвърти български писател, автор на фантастична литература, умерено харесва пети български писател, сякаш прекалено експериментален, който пише романи в „поток на съзнанието” и използва често “cut up” техниката на Бъроуз. Вторият писател не може да диша шести български писател, който се занимава изключително и само с автобиографични книги, в които думичката „аз” се среща във всяко второ изречение, дори и по-често и освен това книгите му съдържат неизчерпаеми, направо учудващи количества патетика.
Третият писател е направо луд по книгата на първия писател, скъсал е всички книги, които е притежавал на втория писател, след като са се скарали шумно в една кръчма преди пет месеца и дванайсет дни. Той е приятел е с четвъртия писател и двамата дори правят заедно четения и страхотно им се получава: сякаш обхващат цялото време, защото единият пише за миналото, а другият – за бъдещето. Третият български писател понякога се поздравява с петия писател, а понякога – не, без това да му прави впечатление. Той е в отлични взаимоотношения със седми писател, който пише съвременни сатирични романи на почти световно равнище и е смъртен враг на осми писател, който издава статиите си в книги, които ще преди публикуването си стават бестселъри.
Деветият български писател от десет години само пише, без да издава. Той е скаран с всички останали писатели и живее в усамотение на вилата си в планината. Десетият български писател се разбира с всички, като изключим писателите-комунисти, естествено, но и тях ги презира тайно, защото е адски дипломатичен и се мисли за най-великият български писател. А има и единайсти, и дванайсти и тринайсти български писател. И всички са скарани с някой, друг харесват, на трети му говорят зад гърба, на четвърти се усмихват, докато наум го псуват. И май всички се мислят за най-великият български писател за времето си.
И така…
Важно е литература да има, а писателите – нека си правят каквото поискат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят една до друга на рафта и им е през оная работа в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.
