„И ето идва най-щастливият ден, в който ти ще си далече от мен!“ или може би не, зависи как гласуват британците.
Всички чинно се занимавахме с Европейското и вътрешно-държавните си проблеми, докато не наближи този лелеян за съюза ден, в който онзи остров там в ляво на картата ще гласува дали да остане част от единна Европа. Предвид чисто географският им сепаратизъм, не съм особено учудена, че въпросът е на дневен ред, но все пак - защо британецът има нуждата от такъв краен избор?
Главният инициатор на компанията за напускане на ЕС е партията UKIP, която може да опростим като лаици до „британската Атака“. Манифестът на консерваторите може да откриете тук и за обикновеният гражданин на острова звучи доста логично. Докато не се замислиш и не започнеш критично да проверяваш фактите. Сред най-очевидните и решаващи причини са емиграционната политика и парите, които се внасят в европейската хазна, както и липсата на суверените по определени въпроси. Ако ходиш по улиците на Лондон, наистина може да се порадваш на мултикултурна атмосфера – до теб долитат всякак паназиатски и европейси езици, както и миризмата на кухнята на всеки един от тези езици. За нас като българи това е супер – интересно е. За тях, като британци – не чак толкова. Ксенофобията не се старае дори да се прикрива в случая, като членове на UKIP систематично използват обидни расистки думи и наричат дори народни представители роди и отраснали на острова „не достатъчно британци“. Огромен проблем преставлява и бавно-развиващата се инфраструктура – много ремонти на големи отсечки от пътищата, недостигът на жилища спрямо прираста на населението (от раждаемост и емиграция). Но това звучат повече като вътрешно-държавни проблеми, отколкото криза породена от участието им в Съюза.
От своя страна кампанията за оставане в ЕС често успява да звучи някак репетативно и носена на крилете на страха от промяната. В дебатът срещу лидера на UKIP, премиерът Дейвид Камерън имаше почти изцяло само два отговора на всеки един въпрос – „помислете за децата ни“ и „икономиката ни ще пострада“. Всъщност много по-добри аргументи против излизането от единна Европа дойдоха от самата публика участвала в дебата.
По въпроса с икономиката: силният довод на кампанията за напускане е, че Европа има много повече износ към Великобритания, отколкото има в обратната посока, затова те биха искали добра търговска сделка в случай на излизане на държавата от съюза. Освен това по този начин британският данъкоплатец е освободен от бремето неговите пари д захранват и европейската хазна. До тук един много разбираем за човек аргумент, отново, докато не се замислиш. Парите, които се внасят от дръжавата в полза нейното членство, се оправдават заради различните тарифни облекчения, които получават в замяна и лесният достъп до пазара. Сумата, която се внася, всъщност е много по-малка от обявената от в кампанията на консерваторите, но крайното заключение в манифеста им крещи „всяко британско домакинство ще има по £300 повече годишно извън ЕС!“. Така ли? Желая да видя как тези пари ще им бъдат доставени, особено след като внасяните в момента пари са много по-малко от заявената сума. Оказва се, за капа, че британската индустрия ще загуби със сигурност над £32 милиарда само в една ниша на фармацевтичната си индустрия, ако напусне. В момента проучванията и одобренията на лекарства за цяла Европа се извършват в Лондон, извън съюза те губят лиценза си за извършване на тази дейност и директно губят работни места и приходи. Същото важи за много други индустрии, чийто износ и произвоство ще бъдат затруднени или невъзможни.
Друга важна точка е контролът на емиграцията и сигурността спрямо въпросният приток на хора. И тук съм съгласна – някаква променя на регламента за Великобритания трябва да има. Най-малкото да вкарваш огромен брой нежелани хора в дръжавата е проблематично за нейната стабилност и интеграцията им. Но остава и проблемът къде ще се подслонят тя и какво ще работят, и държавен механизъм за справяне с това трябва не просто да съществува, но и да се подобрява постоянно. Заплахата за напускане може и да се е оказала коз в ръката на премиера им за договаряне на специални закони за острова в конкретно това отношение. Отново оставането изглежда като по-добрият подход, защото излизането от ЕС не означава затваряне на границите или пък сериозно затягане на емиграционният режим без огромни жертви от страна на икономиката и сигурността. Защо сигурността? Редица бивши (и това е важно, защото вече не заемат пост, който да диктува мнението им) полицейски началници са единодушни, че британската сигурност печели много от участие в съюза. И тук загубите и ползите не бива да се разглеждат едностранно само от гледната точка на превенция на тероризма – SEPA, слетите бази данни на агенциите, европейската заповед за задържане, Европол са все привилегии, които гражданите на Великобритания ще загубят. Отново, екстрадирането на заловени на границата или в страната престъпни може да отнеме години, както и връщането на британски криминални бегълци обратно в UK за процес. Няма нужда да се прави една стъпка напред, и после две назад. Предоговаряне на условията за граничен контрол на острова е много по-умерено и ефективно решение по точно тази точка от манифеста.
Притесненията естествено не се ограничават до тук, но също така са толкова много, че заслужават няколко дисертации в съответната си научна сфера. Самото общество на държавата се поляризира от заплахата за напускане, защото етническите групи се чувстват по-застрашени и нежелани и не виждат в UKIP защитник на своите интереси, а по-скоро противник. Набива се на очи и притеснителният факт, че предводителят им Найджъл Фараж предпочита да отговаря на икономическите аргументи с „БВП не е всичко, не се притеснявайте за БВП“. Което е учудващо наивно и погрешно. Сриване на БВП или дори непостигане на предвидения БВП, не е „нищо“ за една държава, която се ръководи от финансовият сектор и той е биещото сърце на столицата й. Аргументът му, че „всички експерти сбъркаха веднъж преди х-брой години, не слушайте експертите“ същи звучи...малоумно. Но ЕС си има своите неоспорими недостатъци – БЮРОКРАЦИЯТА. Боже, каква фантастична бюрокрация, наистина! В това отношение и късната Римска Империя може да преклони глава посрамена пред купищата бумащина, директиви, формуляри и процедури, които успяха да се нароят през 23е години от съществуването на съюза. Ако самите вие не сте се занимавали с европейски проекти, този съвременен мистицизъм, със сигурност имате приятел, който с това се изхранва – питайте го какво е важно, за да е успешен проектът ти. Документите. Дали той наистина има смисъл и е толкова полезен не подлежи на особена ревизия. И това е връхчето на айсберга, но както е казано в някоя мъдра книга – нека този, който е безгрешен пръв да хвърли камък. Никоя организация не е. Истински доброто решение трябва да е базирано на това дали недостатъците имат по-тежки последствия от предимствата и по всичко личи, че това не е така. Голяма част от утешителните изказвания в края на Brexit манифеста разчитат на още несключени споразумения, които е много по-вероянто да не се осъществят. Включително и споразумението за оставане в зоната за свободна търговия - това предполага и оставане в зоната за свободно движение. Къде, тогава, ви отива предимството за граничен контрол при напускане? Да се очаква толкова голям компромис от страна на Юнкер и компания е необосновано.
Но на въпроса, който вълнува всички ни – какво ознава за нас всъщност напускането на Великобритания? Потенциално ограничена възможност за образование, труд и може би посещение на приятелите ни там, защото сериозно – всеки има по някого на Острова. Възможната дестабилизация на Европа също е повод за притеснение, и в такива моменти съм доволна, че през 2004а британците направиха всичко възможно да не приемат еврото.
Обаче нека не се заблуждаваме, решенията на референдум се взимат от народа, а повечето от народът ще вземе решението си емоционално. Психолозите могат да потвърдят, че хората сляпо и с готовност филтрират аргументи, които не подкрепят предварително избраната от тях теза. И ако погледнем кой от двата отбора носи по-силен емоционален заряд и апелира по по-манипулативен начин към избирателя – това са UKIP & „Leave” кампанията. Малка част от аргументите на консерваторите са истински и солидни, но презентацията им е много мощна и нелектризираща като призовава едно от най-проявените у британеца качества – националната гордост. Тя не е в никакъв случай лошо качество, но не е най-добрият съветник при правенето на избор. Всъщност, каузата на UKIP и лордовете успя да постигне неочаквано емоционално дерайлиране на нацията, като народната представителка Джо Кокс бе намушката и застреляна, заради про-европейските си възгледи. Особено личен и агресивен начин да убиеш, и като включим към уравнението фактът, че запозреният нападател се представя като „Смърт На Предателите“, започва да ми нагарча в устата. Въпреки това, личното ми мини проучване сред моите приятели и колеги от Острова ми каза две неща – сякаш почти всички те искат да напуснат, същевременно всички ми казаха, че LEAVE няма да спечели референдума. Мили британци, обърквате ме. Ако искате да си ходите, моля, вратата е отворена. Разбирам, че сте ядосани, разбирам, че Франция не ви е точно „любим съсед“. Но празните заплахи няма да върнат на никого „мъжеството“. На нашето народно събрание пише „Съединението прави силата“ и винаги ми става някак кисело като го видя, защото точно там седи някак гротескно, но в контекста на обединена Европа нещата стоят различно.
За финал само искам да кажа „Спри, не си отивай, ще ми бъъъъде тъжно“, защото при цялата арогантност на този народ, аз го харесвам – с гадното им време, претъпканата им столица и необяснимото желание да си слагат мляко в чая.
