Сирената прозвуча. Взрях се в Ботевата снимка на стената в стаята ми. Погледнах в очите му. Там имаше много болка. Болката на онзи, чиято „младост слана попари“.
Болка по България. Всичко притихна за няколко минути. Хора, трафик. Дори тишината. В този момент свободата възтържествува. Паметта. Преклонението. Но сирената щеше да спре. И отново да дойде времето на карнавалното шествие. На онези Ботеви потомци, които бяха освободени, но не и свободни. И на онези другите, малцината, които можеха да направят разликата.
Свободата бе станала свободия. Тя бе неразбрана, недооценена- една невзрачна карикатура в полето на халтурите.
Поетите нямаха какво да преодоляват – политически строй или цензура. Те можеха всичко. И затова не можеха нищо. След време някой щеше да пита защо са били „услисани в темпове и в агитки“. Но без отговор.
Политиците си бяха същите. Но те нямаше как и да бъдат други. Защото те бяха олицетворение и огледало на собствените си подчинени, които от време на време наричаха избиратели. И защото не можеха да бъдат свободни онези, които не са се освободили от собствената си глупост.
Журналистите си бяха същите. Готови винаги да уловят маловажното и да защитят конюнктурния си характер. Те знаеха, че правдата винаги е неправдоподобна. И че за да стане тя правдоподобна, непременно трябва да й се притури и малко лъжа - явно бяха чели внимателно „Бесове“ на Достоевски.
Изкуството на правото си бе същото - отишло в кривото. Безапелационно. То отдавна не бе „изкуство на доброто и справедливото“. То принадлежеше на онези, които ползваха аргументите на силата, вместо силата на аргументите. А не на онези другите, малцината, които можеха да направят разликата.
Поезията си бе същата – все още чудеща се за кого да се сеща, когато се сеща за някого. И нямаща отговор на този свръхекзистенциален въпрос. А и на много други важни такива.
Човеците си бяха същите. Моят покоен преподавател по римско право- незабравимият гл.ас. Теодор Любенов Пиперков- казваше, че някои хора не са невинни до доказване на противното, а са противни до доказване на невиността. И винаги беше прав, дори когато грешеше.
И там някъде стояха свобода и Ботев. Свободата като възможността да виждаш сред слепци и да чувстваш в един безсърдечен свят. Като апогей на кървавите напивки и пищящите куршуми.
Като квинтесенция на безграничната смисленост. И Ботев, като онзи, които посмя да бъде свободен, а не освободен. Който тръгна да дири победа там, където загубата беше неизбежна.
Който се себепостигна в онова жадувано „Там“- храмът на самодивите и Бога.
Робството бе все още тук. Като онзи говедар, който искаше от Ботев да му заплати шилето в подножието на Вола. Робите по света мечтаеха за свобода, българкият роб мечтаеше да има свои роби, а не бъде свободен. В това бе голямата му трагедия.
Сирената замлъкна. Още се взирах в Ботевата снимка на стената в стаята ми. Гледах в очите му. Там имаше много болка. Болка по онези, които бяха достойни в недостойнството си.
