Валери вървеше сам през парка в настъпващата майска вечер. В него беше собственият му мрак. И нищо друго. Същият мрак, който се беше вкоренил във всяка една жила на това младо тяло. Същият мрак, който носеше със себе си неизразима тъга и огромно разочарование. Той беше навсякъде. Момчето не спираше да върви, но и не знаеше накъде отива. Просто искаше по някакъв начин да изчезне от този студен свят, да се махне, да потъне в праха на небитието. Светът го беше ударил твърде тежко. Той се раздели с любимата си и се чувстваше наранен и предаден. От близък човек. И му се струваше, че няма как да изпитва по-голям страх от неизвестното, че няма как да се чувства по-самотен. Хората минаваха и заминаваха, но Валери не ги забелязваше. В него имаше само мрак. Неизлечим хаос. Тежка и тягостна болка. Самотникът се опитваше да си припомни някои позитивни цитати, да гледа по-положително на ситуацията, но не можеше. Не и този път. Сладкопойни птички се гонеха в клоните на високата топола, залезът се подготвяше за настъпление, чуваше се детски смях. Но всичко това минаваше покрай нашия герой. Надежда не се виждаше от никъде. И от никого. Точно в този момент някой се удари в него :
-Извинете, не Ви видях – каза мил глас.
Валери се сепна, нагласи якето си и едва тогава я видя – неповторима… Той потъна в безкрая на пъстрите й очи. Черните й коси се спускаха по двете й крехки рамена. Аленочервените устни молеха за извинение. В нежното й лице се събираха краищата на всички светове и битиета…
-Няма проблем – отговори леко изненаданото момче. Казвам се Валери. А Вие?
-Мария, приятно ми е – нежният й глас продължи да кънти в съзнанието му. Бях се забързала с колелото и изгубих контрол над него. Извинете ме още веднъж.
Валери беше като покосен. Рядко се случваше на човек да бъде зрител на такава прекрасна гледка, затова в този момент не знаеше как да продължи. Той отново изпита върху себе си тежките пипала на любовта – онези, които отначало ти дават само щастие, а после – само неизлечима болка. Но докато се окопити, Мария се яхна на колелото си и извика :
-Приятно ми беше! И извинете ме още веднъж!
Момчето отново остана самотно. Но този път на устните му имаше лека усмивка. Той вече знаеше, че това, което е способно в един момент да те убие, в друг момент е способно и да те възкреси. Това беше любовта. Валери продължи разходката си. Този път знаеше къде отива. Преследваше едно колело.