“Приземяване, приземяване, приземяване! Може некои да кажат: "Абе, другарю Живков, партията така ли ще остане, бе? Нема ли партията нещо да направи?" Другари, ние решииме да изчакаме, да видиме... И най-накрая, ако требва, ше се преустройваме. Нека така да погледаме, да видиме... Така ше се поснишиме да мине тая буря, па след това ше видиме какво да правиме. Но ние чакаме, така че ние ако накрая нещо... ако не мине бурята, тогава ше се преустройваме…”
Реч на Т. Живков пред Профсъюзите по време на Перестройката.
По логиката за интереса и клатещия се фес, никак, ама никак не е сигурно, че седалищните ти мускули дето са ти все отзад, няма ненадейно да се озоват на мястото на лицевите...
На 10 ноември 1989 г., се осъществява преврат срещу дългогодишния диктатор Тодор Живков. Определян от мнозина, в т.ч. и руски дипломати като “необразован селски хитрец” (виж Т. Томов, “Превратът”), Живков е пряк участник в събитията веднага след комунистическия преврат от 9 септември 1944 г., когато за няколко месеца е политически ръководител на щаба на Народната милиция. За това време Мирчо Спасов в интервю за Атанас Мандаджиев разказва:
“...Качвахме хората на камиони, карахме ги към радомирско, там на нивята ни чакаха местни момчета с много патрони, опушкваха ги набързо и ги заравяха… Беше славно, но жестоко време. С Живков си съобщавахме с очи. Намигаше ми, това значеше да продължим…”
Костадин Чакъров, съветвал политически Тодор Живков, позовавайки се на чутото лично от него, потвърждава – на 9 септември започва “физическа разправа”. Той дори потвърди, че може да разкаже повече от това, което спомена в студиото на Нова пред пишещия тези редове…
Комплексни са причините, довели до отстраняването на диктатора от власт, но няколко неща са безспорни:
Първо, това се случва със знанието на Държавна сигурност, за което свидетелства пред 168 часа офицерът от Първо главно управление на ДС, полковник Атанас Кременлиев.
Второ, Живков е свален след благословия от Москва, а превратаджиите си поставят за цел да демонтират “административно-управленската тоталитарна система”.
Трето, цялостният контекст на събитията, предхождащи вътрешнопартийния преврат от десети ноември, са интересни. „Социалистическата система“ в световен мащаб е в криза. Спасявайки властта си, елитите в комунистическите държави са започнали реформи в икономиката. У нас, усилията на Живков са известни под името “Юлска концепция” на БКП, предложена от него и приета през 1987 г. Най-общо казано, целят се скромни промени в държавния монопол и в плановата икономика. Реформите буксуват.
Българските комунисти, водени от вожда си Живков, са хитри! Дълги години внасят суровини от СССР, реескпортират голяма част от тях на значително по-високи цени, но тази практика приключва с идването на Горбчов на власт, което обостря икономическата ситуация.
Любопитното е, че Живков на думи изпреварва СССР с перестроечните си планове, но далеч не само това е причината Москва постепенно да охладнее към него. Така или иначе, кариерата му е към своя край и ще завърши съвсем скоро.
Един от знаковите кадри от това време е овековечил завинаги обърканото му изражение и увисналото чене, когато го отсртаняват от заеманите партийни и държавни постове в края на 1989 г. Кариерата на Живков, започнала като политически ръководител на Народната милиция в месеците на тоталния червен терор след преврата на 9 септември и разцъфтяла с действията по “премахване на култа към личността на Вълко Червенков”, завършва трагикомично.
След това Живков е забравен и моментално изоставен от партийните си другари. Арестуван е около два месеца след преврата. Сред обвиненията по петте дела, водени срещу него, има и такива за подпомагане на братски компартии и на международното комунистическо движение, с което е ощетил държавния бюджет. Съден е също за Възродителния процес, но делото е връщано нееднократно за доразследване. Единствената му присъда за раздаване на апартаменти, пари и коли от УБО е отменена на общо събрание на наказателните колегии. Няма резултат и от делото за Лагерите на смъртта…
През годините Живков е в немилост. Съветникът му Костадин Чакъров недоволства в книгата си “От втория етаж към нашествието на демократите”, описвайки Луканов като човек на Москва, но и като лично протеже, външен помощник и консултант, на Живков. “Не е прав Андрей Луканов да се оплаква, че нямал нищо общо с “мафията, управлявала България” — категоричен е авторът.
Не само Луканов, но и други висши партийни кадри също преживяват „катарзис“. Александър Лилов – още един партиен стожер, намирал се във Великобритания по време на дворцовия преврат в БКП, след завръщането си се отрича от Възродителния процес. От 8 декември 1989 г. той е член на новото ръководство на БКП. В документи, цитирани от журналиста Христо Христов, става ясно, че още в края на 1989 г., Лилов и Семерджиев стоварват цялата вина за Възродителния процес върху Живков.
Мероприятието е определено като “отстъпление от партийните и революционно-демократични позиции”... По-рано, при планирането и провеждането му, никой в БКП не се противопоставя на това насилствено действие, срещу “единението на българския народ”.
През 1995 г., със 125 мандата управляват социалистите от вече преименувалата се на БСП комунистическа партия с министър–председател Жан Виденов. На 14 декември същата година същото Народно събрание приема решение, с което България подава молба за влизане в Европейския съюз.
БКП вече е завършила процеса на мимикрия и се стреми към членство в Социалистическия интернационал и в Партията на европейските социалисти. Миналото ѝ тежи, което обяснява изострената ѝ критичност към комунистическия режим и демонстративното отърсване от него. Усилията дават резултат. През 2004 г. БСП става асоцииран член на ПЕС.
Напъните ѝ да се докара като модерна лява социалистическа формация, кулминират в Устава, приет през 2008, където те безцеремонно се обявяват за “наследник и продължител на над вековната история на създадената през 1891 г. Българска социалдемократическа партия…” Дори повече! Според същия устав, БСП “съхранява и отстоява демократичните традиции”, но същевременно “отхвърля и осъжда от миналото си всичко, противоречащо на социалистическите идеи, демокрацията и хуманизма”...
Да обобщя: следвайки инструкцията на вожда си за „снишаване“ – БКП се отрича от миналото си, преоблича се в социалдемократични дрешки и декларира приндлежност към социалдемокрацията. Комунистите се докарват на демократи и хуманисти и когато бурята отминава, те се завръщат в тоталитарното си минало и в престъпната си ценностна система на терористи и масови убийци.
За пред Европата подават молба за членство в Евросъюза, но у дома винаги ще се намери място в сърцето и цвете за паметника на първия партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков или за този на съветската армия, поднесени от другарката Корнелия Нинова…
Защото са социалисти! И защо ли въобще се преименуваха...
